автор: utro

Светът изтича покрай мен.
Ту в пищно слънце, ту разкалян.
А аз стоя като рефрен
и го преписвам от букваря.

Умира, ражда се денят.
И приласкава, и белязва,
а аз стоя на кръстопът
и нито грея, ни залязвам.

Понятно е. Един таван
виси в небето като бъчва.
Плодът остава неприбран.
И виното не ме измъчва.

Отвътре гоня шейсетте,
а външно си изглеждам млада,
дори с очите на дете
като в класическа балада.

Не съм против. Но вечерта
над мене пада като ниша
със опаковка самота.
И ми е трудно да я вдишам!