автор: vui4o

Когато седна да пиша за къщата,нещо в мен се обръща и сълзите ми потичат не от душата през окото,а наобратно-от гледеца към душата.
Може би защото онова време беше много отдавна и всички неща бяха различни. Хората грамадни като небрани лехи и сенките им дълги и тежки като боздугани. Имаха и души, защото говореха в рими. Небето бе бяло, сякаш неписан лист, водите- червени, дърветата все още бяха храсти, из които хихикаха сиви лисици, а слънцето незнайно защо беше със зелен цвят. В ония трудни години единствено земята изглеждаше истинска, ето защо когато реши да построи къщата баща ми не се мая дълго къде, а веднага избра истинската земя. Аз бях малък тогава, но си спомням, че тате ни заведе с мама да видим земята. Намерихме я да се изтяга на една поляна близо до гората. Главата й беше окичена с безцветни цветя в ония години. Скрихме се зад дърветата, а тате сложи пръст на устните си, взе лопатата и бежком се прокрадна към земята. Когато я стигна, скокна и я ръгна с лопатата в ребрата. Земята писна, сгърчи се и се замята. Тате се втурна да я лови, но тя го катурна и куцешком побягна в гората. По нея из нищото от раната капеше роса.
- Бре, че добиче- учуден тате рече. И се затича.
Стигна я нейде там зад корията и я захлупи. Когато се изправиха видях, че я води хваната за една чорлава буца като за детско ухо. Наближиха и чух да се разправят:
- Не си ме ти създал,- подсмърча земята,- не съм ти длъжна.
- Така е- кимаше тате,- но си ми нужна.
Доведе земята на мястото й и я прикова с няколко клинци, огледа доволно и се залови за работа.
След тая случка земята кротна, усетила добрите таткови длани. Той ощипа храстите, разгони лисиците и взе да троши камънак за темела. Дене разбиваше с юмруци скалите, а ноще пресяваше трошляка през сита и по- големите парчета лепеше по небето. Така съм запомнил звездите.
Една нощ се събудих в съня си, станах, и видях тате да вапца небето черно. Приближих и по детски дръпнах го за ръкава:
- Защо?- го попитах.
Тате се сепна, обърна се. Усмихна се, погали ме по бузата и отвърна:
- Така звездите се открояват.
Мама седеше на големия камък там до темела и везеше. Когато свърши отиде до тате, прошепна му нещо, той я повдигна на раменете си и мама взе да пришива луната. От дупките на иглата се пробиха лунните кратери, в които живеят лунните динозаври.
Чудни времена бяха. Странни години, вълшебни.
На третата заран, както дялаше бор за подпора татко удари пръста си. Ние с мама смаяни прихванахме болката да полита на сиви криле, омотала ръката на татко. За пръв път зърнахме кръв. Беше червена.
- Мама му стара!- изрева от изненада тате- Та тя е червена като водата!
- Не може тъй. Кръвта вода не става.- отсече, нарами брадвата и замина.
Ние с мама стояхме до изкопа, дордето гърбът му пропадна в дълбината.
На другия ден се завърна. Потен, брадясал.
- Е, тате, смени ли цвета на водата?- го питам.
- Ами,- махна с ръка- все си е същия.
-Аз, такова- рече смутено,- да се захващам с къщата.
По- късно разбрах, че не сменил цвета, но направил навред през реката мостове…. Да не гази кръвта си.
Захвана тате да вдига първия кат. Не му потръгна. Дене редеше тухли, налагаше хоросана, ноще сили неверни бутаха градежа. Закъхари се тате, овеси надежда, клюмна.
- Ще се откажа- отчаян изхъхри- нищо няма да стане.
- Не бива тъй- скара се мама- щом веднъж си се хванал.
После добави горчиво:
- Искам да ме зазидаш.
Тате изрева, вдигна лопатата и аха- да срине построеното, но мама се завтече и го хвана за ръката. Целуна го леко и с очи ме посочи, и тате отпусна длан.
Малък бях, де да знаех, за мен е било всичко. И къщата, и нощите, дните...
Днес никой от вас не е виждал такова строителство.
Аз седях кротък, безмълвен на големия камък, там, дето при почването бе побягнала земята. Гледах как тате зазижда мама. Той кипреше тухли, мажеше хоросан и хлипаше. Мама ми се усмихваше в ръце с гълъбова кърпичка, с която бършеше сълзите на тате, да не капят връз хоросана, да не го разводнят, да станат стените на дома ни яки.
Беше като проклятие.
Последният ред скри мамината усмивка. Мама изчезна. Само една черна къдра се процеди в една фуга. Като кръв прясна. Когато пораснах, дълги години драх мазилката, бутах градежа, но никога не успях да намеря къдрата мамина.
Тате свърши своята страшна строитба и се свлече на земята. Зави от болка и сладост. Заплака със сълзи едри като камбани. Чисти. Прозрачни. Сълзите се спуснаха по склона, влязоха в потока, продължиха надоле, вляха се в реката, пресякоха езерото, погълнаха морето и се настаниха в океана. Отдето минаха водите от червени се превръщаха в бистри кристали. Мостовете останаха. Но кръвта на тате побеля от мъка.
Оттук надире потръгна. Къщата сякаш сама растеше, подобна на гъба. Изникна врата, бухнаха прозорци, звъннаха стъкла по тях като ударени с прашка. А най- сетне на петия ден тате тури чучката, вдигна комина и се зачуди, какъв цвят да я боядиса.
- Трябва да е различен от тия, дето ги знаем- сподели шепнешком, да не се обидят познатите цветове, а аз го подучих на една хотрост и ...
С мистрията изчегърта парченце зелено от слънцето, добави бяло от небето, разбърка го с прозрачност от водите.Получи се синият цвят.
Тате примами една сива лисица, хвана я и с опашката й като с четка боядиса дома ни. Изрисува го красиво и старателно като древен художник. Щом свърши, отдръпна се няколко крачки и огледа. Хареса му. Усмихна се тате, усмихнах се и аз. Забелязах, че в кофата е останала малко боя и му казах. Той я взе и я лисна небрежно през рамо. Когато се обърна откри, че небето вече се кипри в синьо. Дълбоко синьо и мамещо, мамещо...
На седмия ден къщата беше готова изцяло. Тате приседна да си отдъхне. Впери зеници в съграденото, очите му се насълзиха и се разплака.
- Недей, тате- сложих длан върху рамото му.- Виж, каква е красива!
Но той удари земята и рече:
- По дявола! По- добре да беше майка ти жива.
Каза го и от нейде изприпна дявола.
- Сполай за сътворението- рече, додето ахнем и хвана гората.
От този ден тате отпадна, отмаля и остаря. Караше я само колкото да посрещне оная с косата, дето сбирала душите да ги води на хоро на голямото сборище на измислените от баща ми дяволи, та да играят вовеки, нямащи частица покой. Та не мина много време и тате реши, вместо да чака, да иде да търси оная с косата. Приготви се.
- Пътник съм -въздъхна.- Свърши се тя.
- Недей тъй!- викнах уплашен.- Непръстен си, тате. Безпътен си, затуй летя.
Стисна зъби тате :
- Сине,- ядно, но умилено ми прошепна- Да знаеш-
Човека е мъка родом. И цял живот дори да градиш,
последният камък все е надгробен.
Захъхри, задави се с думи, склопи очи и утихна. От кьошето на стаята се зачу злобно хихикане. Беше оная с косата. Пристъпи към леглото и аха да хрясне тате с острилото, от небето се спусна златно седало, на което седяха две хвъркати. Пееха песни. Топли и благи песни.
Смъртта се изви като котка, изфуча и побегна да сбира други души за хорото. Стените се разпукаха и от родилната им болка излезе мама. Ама чудно хубава- като в първия ден, кога започнахме къщата. Хвърковатите дъхнаха на тате и той отвори очи, но като съзря мама, затвори ги пак. Не знаеше, що да стори, горкият , от радост. Добре, че бяха пак хвъркатите- вдигнаха тате, прихванаха мама и ги положиха на седалото. Заиздигаха се в едно нагоре и назад като на прощаване.
Стоях аз безмълвен. Не бях малък, но гледах, как приказката се отдалечаваше.
Докато минаваха край слънцето седалото се закачи и увисна на него. Хвъркатите дърпаха, дърпаха, па като разбраха, че е напусто, прегърнаха тате и мама и ги възнесоха в безпределието. Седалото остана, закри слънцето и то жлътна. От тогава е такова. Златно.
От този ден често съм виждал лицата на тате и мама да отгръщат облаците и да ми се усмихват от висинето.
- Мамо, тате!- пищя аз като дете, като тогава, кога баща ми започна къщата.- Това ли е то- живота ми човешки? Една къща, а?! Едничката къща?
А те ми се смеят, смеят и небесата кънтят ли кънтят...