автор: vavilon

Огньовете на истината стъпках
премазах нищетата на Душата
оставих я да стене кротко
под гребена на злото.

Харесах синевата на вълните,
които удрях страстно по бедрата
обляха ме със жива сила,
целунаха ме по гърдите.

Жестоки ли сме днес, когато
потърсим под сълзите обич?
И пак се взираме внезапно
в тез струни по лицето бяло.
Тежи на кръста силовата злоба,
провесена набързо по ръцете.

Скръбта на мрака в здрач родена
се гърчи с мъка без отмяна.
Нещастнатата си майка вчера
едно момиче с плач погреба.

Животът е кипежна врява
създаваща, презираща копнежа
по цветовете на дъгата
по устрема ни към безкрая.

Тежат ли дните като яхти-
мечтите плават към морето.
Покривката, поставена на стола
зловещо шепне диви серенади
по чезнещата девственост на края.

И тръгва си Живота без да чака
отмяната на тази надпредвара.
На водопой конете като сенки
се смеят диво, истерично
на изневярата човешка.