автор: dara33

Сънищата са море със златни пясъци.
Дон Кихоте,
а ние сме кораби бели.
Пътуваме,
без пристанищата шумни да ни примамват.
И сме частица.
И зов.
И грам тишина.
Дон Кихоте,
небето е старо, като света.
В него са лодки от спомени.
Има луни.
Колко време ни трябва, Дон Кихоте
за да стигнем с ръцете си светлината?
Колко още ще тичаме
търсейки същината?
Дон Кихоте, корабите се уморяват.
Въздишат.
После заспиват сред златни вълни.
Само ти продължаваш със устрем.
Без да познаеш страхът и тъгата.
Сънищата са море със златни пясъци.
Дон Кихоте, познаваш ли тишината?
Разкажи ми за нея...рицарю вечен.