автор: hristina

Не може да е каменен дъждът,
но къса плът от топлата земя
и плиска кръв от кал
през пръстите на вятъра...
А как целува той,
Как пее.
И как умира,
Носещ в себе си живот. . .
Да, мога да те скрия
Във душата си.
Ще си неуязвим и пролетен,
Но Моля те,
Сега преди да се разтвориш
В шепота на сънища,
С най-острия си ръб
Ме удари
Да падне капка алена
По белотата ми.
И нека ме боли!
След теб. . .
Остава. . .
Самотата ми.