Тихият съскащ звук от току-що запалената клечка кибрит се впи в тишината помежду ни. Тя огледа бавно новородения пламък, очите й го отразиха в тъмната стая и за секунда ми се стори, че само светлинката на кибритената клечка дава живот на лицето й. Миг по-късно клечката изгасна, за да надделее мрака. Отново.
- Това ли е Мария ?
- Да.
- Красива е...
- Да. Красива е...
- Значи всичко сърши?
- Не знам. Надявам се.
Тишина. Гледах в очите на единствената жена, която съм обичал. Очите, в името на които, тогава вече го знаех, бих убил. Очите гледащи в мен с тъга и похот едновременно. Очи, които изпиваха душата ми, и длъжен съм да призная, това ми харесваше. Но всеки поглед към тези очи щеше да ми припомня за това, което направихме, за да бъдем заедно. Знаех го. Плашеше ме и факта, че единственото, което чувствах, бе вина. Вина, която, сигурен бях, щеше да избледнее с времето.
- Ние сме чудовища... - мисълта ми се изля на глас.
- Така е. Но поне сме заедно. А сега само това има значение, не мислиш ли?
- Да...предполагам, че си права...Но ние я убихме. Чудовища сме и ще горим в ада....
Изабел се усмихна в тъмното.
- Да. Но ще горим заедно...Освен това, ние бяхме мъртви и без друго. Един без друг...По-добре тя, отколкото ние, нали?
- Не знам... Иска ми се да е така.
- Така е. Не трябва да се съмняваме. Не и сега. Не и когато и да било. Никога!... Трябва ми цигара...Ще изляза на терасата, за да не те изкушавам. - Изабел се усмихна леко. - А после ще продължим разговора.
- Добре.
- Искаш ли да светна лампата. Нищо не виждам.
- Искам. Светни, моля те...
* * *
Чаша уиски.....Това ми трябва...
Вратата на хладилния шкаф се утвори безшумно и ме удари вълна охладен въздух. Изтръпнах. Боже, това ли е усещането да си мъртъв? Помогни ми, Джак, моля те! Грабнах бутилката и побързах да затворя вратата. Джак Даниелс, петнайсет годишен и охладен стоеше на масата пред мен и ме подканяше да го хвана за гърлото. Никакъв лед. Никакви чаши. Само аз и той. Щях да пия от него, а после той от мен. Не е ли това приятелство, а Джаки? Надигнах бутилката и отпих. Огнената вода изгори и без това сухото ми гърло. Секунда по-късно вече се чувствах по-добре. Трябваше ми и Франк.
Да, Франк щеше да ме накара да се чувствам почти...добре. Отпих отново от уискито и се отправих към стереото. Първият диск, изправил се пред погледа ми, беше и този, който ми трябваше. „Дуети" на Франк Синатра. "I've got the world on a string" в дует с Лайза Минели. Първите меки баси на песента ме погалиха леко и почувствах, че трябва да седна. Затворих очи и се отпуснах в креслото, отпивайки за трети път от уискито.Стържещата болка в главата ми започна да олеква, освобождавайки място за топлината на алкохола.
- По-добре ли си сега?
Изабел бе вече в стаята. Пъстрите й очи погалиха лицето ми. Усмихнах се леко.
- Мисля, че съм по-добре, да...
- Радвам се - Устните й се извиха в приятна полудъга. Тя пристъпи към мен погали леко косата ми - Всичко ще бъде наред...
Ръката й ме докосна по вътрешната част на бедрото ми. Отпуснах се. Знаех какво следва. Трябваше просто да се отпусна и да затворя очи, докато Изабел пренасочва движението на кръвта ми. Надигнах Джак и поканих поредната доза алкохол във вените си. Усещах устните на любимата по себе се. По-нежни от всякога, тези устни сега ме караха да поемам гигантски глътки въздух, за да забавя ритъма на сърцето си. Въздух, който бе пропит с безброй аромати, които сега бяха като живи за мен. Усещах аромата на ябълките в фруктиерата на масата. Усещах и соления аромат на морето, процеждащ се между завесите на терасата. Разбира се, усещах и Джак. Но в този миг ми се стори, че има един по-силен аромат в стаята. Леко сладникав и твърде познат, този аромат бе твърде настойчив, за да бъде игнориран. Escada. Аромата, предпочитан от Мария. Аромата на смъртта. И на това, което бе след нея...
Отворих очи. Погледа ми срещна изцъкления поглед на Смъртта, която лежеше на пода. Посиняло до тъмно-мораво лице... Очи, подпухнали и изпълнени с кръв, иначе ярко сини се взираха в мен с неясен израз. Устни, също посинели и разтворени широко, за да дадат път на глътката въздух, която така и не стигна до тях. Смърт, чрез удушаване със струна за китара...сигурно идеята би й допаднала, ако беше жива. По нежната й шия още личаха деликатните следи от металната намотка на струната. Escada. Винаги съм мразел този парфюм. Не знаех дали защото Мария прекаляваше с него, или защото тя бе жената, която го ползваше най-много, но факт беше, че този аромат винаги ми говореше, когато тя мълчеше. Точно така бе и в този момент. Иначе ненатрапчивата миризма изгаряше ноздрите ми. Започна да ми се вие свят. Escada.
Погледнах отново към Мария. Очите й, преди пронизващи пространството зад мен, сега бяха забили кървавите си орбити в в моите. Немигащи, тези мъртви сфери разкъсваха плътта и се впиваха в разума ми с въпроси, на които никога не бих могъл да отговоря... Главата ми бе на път да се пръсне от нахлулата доза кръв и угризения.
- Трябва да изляза....Бел, моля те, остави ме за малко...
Обух си панталоните и се запътих към терасата
- Хей...забрави това...
Обърнах се и взех бутилката от ръцете на Изабел. Да...как бих могъл да забравя Джак. Затворих вратата и се отпуснах на перваза. Погледнах надолу...пет етажа ме деляха от справедливия край на тази история...Пет етажа, нищо повече...Потръпнах - нямаше сграда в света с етажи достатъчни, за да придадат на падането ми еквилибриума, който търсех. Не...Моето наказание бе да падна от Рая към Ада..."Ами ако няма Aд?...?" - помислих си - "Ако там не ме искат...тогава?" Добра реплика от любим филм. Но Ад имаше, знаех го. Отпих от бутилката.
- Може ли да ти правя компания?
- Разбира се, мила. Ти вече ми правиш - усмихнах се аз.
Бел се приближи до мен и запали цигара. Поредната. Пушенето убива, казват...В този момент бих изпушил своята доза смърт, защото струва ми се, това исках...
- Престани да се терзаеш - каза приглушено Бел - Тази стая....И всичко...вече са зад гърба ни.
- Така ли?...Но аз все още виждам миналото си. И знам, че то няма да ни пусне да му обърнем гръб...
- Тогава... - Бел приближи устни до ухото ми и ги облиза - Тогава нека да отидем при миналото си.....Знам какво да направим.
В момента, в който езика й ме докосна, изпуснах бутилката през перваза. Сбогом, Джаки. Беше ми проятно да си поговорим...
* * *
Да се любиш до труп. Миризмата на прясна смърт те кара да се чувстваш наистина жив. Да извиеш тялото си, заедно с това на своята любов в противовес с тяло, което никога повече няма да се извива. Чувстваш се благодарен. Чувстваш се.... добре...
Очите на Мария са все така в мен. Казвам й "Благодаря", докато Изабел се движи върху мен. Мария ми намига и казва "Няма проблем....знаеш, че те обичам, нали.?.." Казва ми, че всичко ще бъде наред, тя се е погрижила. Там, където отиваме няма вина, няма Ад, няма смисъл...няма любов. А коя е тогава жената с която правя секс сега? Мария ми намига отново. Няма любов....там, където отиваме. Защо тогава тръгнахме?...Простичко - Пилето е пресякло пътя, защото пътя няма как да пресече пилето. Тръгнахме, за да стигнем до тук. А сега ?...
Ръцете ми се плъзват към топлата шия на Бел. Боже, толкова е жива....
* * *
Обличам се - навън е студено... Стаята ми действа подтискащо. Сигурно, защото всички са мъртви. Не и аз....Аз излизам навън, за да живея. Престъпление, наказание, сън, реалност....нищо от това вече няма значение за мен. Може би просто още не съм се събудил...
Може би... Казвам "Довиждане, мили дами!" и излизам от стаята. Просто стая. Нощта е млада. И толкова......жива....
Посветено на Ралица