автор: SadOne

Телефонът иззвъня толкова очаквано неочаквано, че Рая почти подскочи. Микробусът за багажа й щеше да е тук след около половин час. Микробусът, който щеше да я отведе към новото жилище и може би - към новия й живот.
Огледа се още веднъж около себе си, макар да знаеше, че нищо не е забравила - всичко беше опаковано още от снощи. Тогава погледа й се спря на кучето и в гърлото й се образува буца, а очите й се замъглиха от напиращите в тях сълзи.
Кучето лежеше, подпряло глава на кръстосаните си предни лапи и я гледаше с … всъщност беше много трудно да се определи какво точно се чете в очите му. Нерон беше умно куче, преживяло какво ли не, и в погледа му винаги имаше цяла палитра от чувства и настроения. Дори и в момента той я гледаше с обич, доверие, в същото време с малко съмнение, почуда и някаква нотка на надменност, сякаш й казваше: "Ще се върнеш, винаги се връщаш, защо си помъкнала целия този багаж???"
Само че този път Рая НЯМАШЕ да се върне. Не и този път. Обикновено си тръгваше в разгара на някой скандал - трясваше вратата, най-често - само с дамската чанта в ръка (у майка си винаги имаше няколко комплекта резервни дрехи), а веднъж дори и без чантата. Обикновено Стефан крещеше след нея: "Да, махай се, отивай си, не искам да те виждам повече!", макар да знаеше, че ще я види след има-няма седмица. Този път всичко беше различно. Нямаше скандал. И Стефан го нямаше - не можеше да понесе да види как тя си тръгва - не и след всичките десет години, през които бяха заедно.
Десет години… Отлетяха като миг - всъщност, като поредица от добри и лоши мигове. Разбраха се да се разделят като приятели. Хм. Наистина БЯХА приятели. И не бяха. Бяха, защото се познаваха един друг със сигурност дори по-добре, отколкото познаваха себе си. Бяха израснали заедно като личности, бяха преминали през какво ли не подкрепяйки се. И не бяха приятели, защото така и не спряха непрекъснатата борба за надмощие, за власт и контрол над другия. Обичаха се. Диво, със страст. Не можеше да не се обичат. Обичаха се толкова силно, че се мразеха за това. И си бяха причинили взаимно толкова болка, колкото само най-кръвни врагове могат.
Десет години…Имаше моменти, в които се забавляваха - като деца, радваха се на нещо свое - в повечето случаи дребно и незначително за околните. Тогава държаха ръцете си с увереност, че никога, ама никога няма да се пуснат. Правеха обикновени неща - разходка в парка, излежаване пред телевизора или просто пиеха кафе на пейката в двора… И бяха щастливи. Имаше и други моменти - когато си крещяха и си разменяха най-острите и жестоки думи, които можеха да измислят (а те и двамата можеха - о, и още как!); моменти, в които той й изневеряваше пред очите, а тя - със замъглено от алкохола съзнание за да му го "върне" правеше стриптийз пред не по-малко замъглените погледи на десетки непознати мъже…
Взеха кучето преди пет години - беше на месец, мило и очарователно като всички малки паленца. Не беше какво да е куче, сякаш можеха да имат какво да е куче, а породисто, с родословие. Кръстиха го Нерон - име, което му пасна едва когато порасна толкова, че петдесетте му килограма правеха радостните му прегръдки да изглеждат като тест "Кой ще остане прав". Обичаха го - както по принцип и двамата си знаеха да обичат - на приливи и отливи, като редуваха радостно лиготене с истерични крясъци. Важното е, че каквото и да се случваше между тях двамата, кучето винаги беше нахранено, разходено, обгрижено. Нещо повече - то знаеше всичките им тайни (заедно и поотделно), и беше най-добрият им приятел. На Рая - в дългите самотни нощи, докато се чудеше къде ли, по дяволите мърсува Стефан, и дали не му се е случило нещо, например да лежи в някоя канавка пребит, или… и докато в съзнанието й преминаваха десетки апокалиптични картини, Нерон беше до нея - топлеше я и й вдъхваше онова чувство за сигурност, от което имаше нужда, за да се справи със самотата. Но той беше приятел и на Стефан - защото по време на нейните отсъствия и забежки ставаше свидетел на същите тревоги и терзания - този път с обратен адрес.
Точно преди три дни Рая съобщи на Стефан, че го напуска. Разговаряха дълго и сериозно (странно как без да се скарат…), почти цяла нощ. Тогава решиха и прословутото "Да се разделим като приятели", тогава решиха набързо и че тя ще си тръгне само и единствено с дрехите и книгите, а всичко, което бяха събирали в продължение на десет години (печката, пералнята, хладилника, спалните, купищата уредби и уредбички) щяха да останат в къщата (точно така казаха - не "ще останат при Стефан", а "ще останат в къщата", сякаш къщата беше третият, неодушевен участник във връзката им). И тогава стана дума да кучето. "Кучето ще остане в къщата!" - отсече безапелационно Стефан, и с това само провокира Рая да му опонира "Не, кучето ще дойде с мен!".
- Върви където искаш, прав ти път, но ако вземеш кучето, ще те намеря! Не можеш да се отървеш от мен!
- Аз пък не ти искам кучето! Задръж си го! Но мен няма да задържиш! - каза го, и в същия момент се почувства предателка.
Беше предала Нерон. Но, по дяволите, мислеше си през следващите три дни, в крайна сметка той е свикнал да живее на широко в къща, с двор… Тя отиваше в апартамент - трябваше да го извежда в определени часове сутрин и вечер, и дали този ангажимент нямаше да и дотежи? Та тя тепърва имаше да прави толкова много неща… Като начало щеше да смени гардероба си - щеше да изхвърли обувките на високи токчета, изрязаните тесни поли и блузи, които Стефан толкова харесваше. Щеше да смени и цвета на косата си - да я направи кестенява, какъвто беше и естествения й цвят - избраното от него огнено-червено никак, ама никак не пасваше на живота, който тепърва щеше да си изгражда. Трябваше да подрежда книгите си, мислите си; да пренастрои навиците си… Да, едва ли щеше да й бъде до Нерон.
Микробусът изсвири с клаксон и изтръгна Рая от мислите й. Нерон излая и излезе да види кой натрапник смущава ленивия му съботен следобед. Тя го смъмри, каза ключовата дума "приятел" и той за кратко изгуби интерес. Оживи се когато започнаха да изнасят кашоните с книги - силният му лай огласи целия квартал, и се усилваше, и се усилваше, сякаш с всеки изнесен кашон изнасяха и спомена за присъствието на Рая.
Когато натовариха всичко, тя се наведе, целуна го и се качи бързо в микробуса, за да запали цигара и да не даде на предателската буца в гърлото й да развали всичко.
Последното, което видя, преди микробуса да завие, беше Нерон, с царствената му осанка на петгодишна чистокръвна немска овчарка, изправен пред портата и с недоумяващ поглед, сякаш едва сега бе осъзнал, че тя няма, НЯМА да се върне.


След три дни й се обади бащата на Стефан (той нямал желание да я чуе - нито сега, нито когато и да било…) само да я информира, че съседи намерили Нерон умрял. Когато Стефан се прибрал и не го заварил, помислил, че тя го е взела. Затова и не го потърсил. След още два дни един съсед, който пасеше крави в околните поляни, и добре познаваше Нерон, защото той неведнъж се беше задявал с неговите овчарски кучета, го открил на поляната - в началото помислил, че спи - лежал с глава, подпряна на кръстосаните му лапи - но след като не реагирал на повикването, го побутнал и… "Та да знаеш, Рае, че почина Нерон. Хайде всичко хубаво!"

Докато прибираше телефона, си мислеше, че с Нерон беше умряло всичко от изминалите десет години - и хубавото, и лошото. Всичко.
Мислеше си също така струва ли свободата живота на един добър приятел, та бил той и куче.
И засега не можеше да си отговори.