автор: x_ahav

Дочакам ли октомври става по-различно.
Събуждам се нагоре със усмивката,
обръщам се със кожата наопаки.
Започвам да им позволявам да ме пипат,
да питат после нещо, да ме гледат изпитателно.
Октомври преброявам вкъщи паяците,
размахвам им се по-многозначително,
предлагам им да се нахранят като хората,
достатъчно са лапали мухите.
Дочакам ли октомври пием вино
и тя погалва с пръст ръба на чашата,
и нещо в мен изплаква и се къса,
и после никога не я изпращам.
Оставаме до късно, чупим мрака,
танцуваме се, потвърждаваме се, плачем.
Точно тогава някакси си спомням,
какъв ще е октомври догодина.
Тя сяда и мълчи, навива нишка,
разплита се, оплита лабиринти,
загубва ме във превода на жеста,
а аз изчиствам себе си от жестове,
от празничност, от думи без значение,
от знаците за равенство и от излишества.
И знам какъв ще е октомври догодина -
без нея страшно ще си липсвам.