автор: x_ahav

Неделята е празна като кладенец.
Мълча от страх, че ще надвикам ехото.
Говоря си със теб по телепатия,
заселвам се в ръба на близостта ти.
Измислям, че не съм далече.
Разхождам погледа си в двора на часовника,
привикнах със затворнически кръгчета.
Октомври е капан за закъснелите,
поканените само имат място.
И въпреки, че си съвсем наясно
със мисъл сучеш от мъглата козе мляко.
Последната ти мярка за невинност...
Неделя е и няма да те видя
поне по сто и двадесет сценария,
обаче те тъгувам и измислям
как вдигам лък, засвирвам на душата ти,
и е неистово, и концертирам,
докато станем прах и се забравим.