автор: vui4o

Верю Матин допи кръвта си ,но не утоли болката по последното си лято, стаена в костите на прегърбеното му тяло.
Поседя известно време кахърен, надигна се морно и каза на Енчо кръчмаря:
- Благодаря за виното , наборе .
- Няма защо - отвърна му Енчо и под вежди го попита - Боли ли те още ?
Верю Матин кимна отнесено .
- Това е последното ми лято - отрони .
- Навън е зима - усъмни го Енчо , но Верю тръсна глава подозрително :
- Знам.
Огледа десетината старци, които бяха цялата покъщнина на селото, наред със зиморничавите столове, на които седяха, сбогува ги, отвори вратата на кръчмата и натири седемдесет и шестте си протрити години.

Аз седях на стълбите навън и се отдръпнах, да не ме стъпчат годините му, но Верю както обикновено не ми обърна внимание, а ми се стори по- отчаян и блед в последното си лято, в което зимното слънце приличаше на мравешко яйце, споено с кехлибара на небето. Повея сняг и той се сгуши в шубата си, закрачи, и ме повлече след себе си като шейна.
Верю потръпна зиморничаво и нагази в снега, а наоколо му изглеждаше като бродерия, ваяна насъне, та си помисли, че за толкова кратък сън не може да извезе такава необятна везма и че ...
- Ти ли си Дядо Коледа?- Дочу през шепата сняг, закриваща зениците му, усети, че го дърпат за ръкава, прикри с широка длан брадясала буза и съгледа около шест - седем - годишно момиченце с рехава рокля, изпредена от снеговалежи и почти боси крака, които се топяха в бялото.
Аз припознах момичето да изплува от грапавата стена на снега и почувствах, как дрипавият му живот се стоварва с тежестта на лавина върху ни, но го дочух да казва: "Ти ли си Дядо Коледа ? ", а Верю му отвърна, че не е и го попита : " Кое си ? " и "Защо си босо ? " в снега на последното му лято.
- Не съм Дядо Коледа- почти проплака от виелицата, впила се в гледеца Верю и искрено съжали , че не е.- А ти кое си ? И защо си босо? Вашите къде са ?
- Търся Дядо Коледа- подсмръкна детето. - Живея с татко ей там- и посочи края на селото. - Дойдохме преди няколко дни. Във фургон сме. А коминът ни е тесен, та Дядо Коледа не може да влезе и да ми остави подарък. За това го търся - да го помоля първо широк комин да ми подари тая година.
Верю почуства, как душата му отеснява и от теснината се просмуква сълза и пълзи ли, пълзи към широкото на очите .

Разбрах, че ще заплаче всеки миг и че сълзите ще заледят пространството, от което момиченцето си бе тръгнало, за да заеме друго празно място, недалеч от тук, но тъй нужно за подредбата световна, за това го прегърнах през кръста и невидимо го поведох през видимия сняг към дома.
Верю крачеше през снега смазан от срещата и претворен от старец в дете и от дете отново в старец.
" Искам комин "- виеше в главата му вятърът на полудието и бавно, но сигурно градеше идея и когато стигна у дома си вече знаеше: трябваше да иззида комин, който да изтрие от земята въпросите на всички малки момиченца, които питат: " Ти ли си Дядо Коледа? ".
На сутринта Верю се запъти към къщата на Енчо и го свари на двора да цепи дърва. Поздрави го:
- Здрасти, наборе- и извади цигара. - Имаш ли огънче?
Енчо подпря брадвата на пъна, поднесе му огън и отвърна на незададения въпрос:
- Нямам тухли. Да знаеш.
Верю се втренчи в него продължително.
- Не се захващай с тая работа, наборе- посъветва го Енчо.- Не е било дете. Самодива е била.
Верю въздъхна и дръпна от цигарата. Отрони се пепел.
- Не беше самодива. Само човек може да е толкова беден и отчаян .
Аз стоях отстрани и ги чух, но не се учудих на недомлъвките, защото отдавна подозирах, че живееха толкова дълго заедно, че помежду им се бе развило разбирателство, близко до телепатията, а се натъжих от отказа на Енчо, при все да бях наясно, че наистина не може да помогне.
- Ами, до среща тогава- продума Верю и се обърна.
- Не можеш да понесеш болката, нали ?- подвикна подире му Енчо. - Не разбираш ли ? Тя можеше да умре през всеки един сезон.
Верю Матин се извъртя глухо.
- Да, но умря през лятото- каза и кашляйки се запъти обратно към къщи.
Когато стигна, заобиколи от към задната стена и я премери с поглед. "Ще стане", помисли, слезе до мазето, взе чук и длето, върна се и започна да събаря.
Работеше методично, като се мъчеше да не нарани тухлите. Една по една нежно като хлябове ги вадеше от стените и ги подреждаше настрани. Спомни си с колко пот беше строил къщата , без да усети, с колко повече пот я събаряше, а когато приключи някъде към обяд от малката като гъба къщица бяха останало единствено огнището, леглото и масата, така ненужни му от последното лято.

Аз му помагах, доколкото можех, придържах треперещата му ръка да понесе бремето от тежестта на чука, подреждах зад себе си тухлите, като внимавах, да не затиснат контурите ми, затулях го от вятъра и страдах заедно с него при всеки удар, при всяка отломка.
Верю срина къщата и се захвана с градежа.
Забърка хоросан и постави първата тухла:
- Трябва широк комин да стане- изрече на глас,- дебел е Дядо ти Коледа .
И за първи път от много време се засмя дрезгаво, през кашлица.
Сложи върху първата втора тухла, намаза я ловко с хоросан и му заприлича на дебела филия с масло като ония, които лапаше като хлапе, като беше...
"Кога бях дете", прекъсна се старецът, но не се сети, а продължи да работи, додето дворът не се изпълни с едър комин с кръгло, прилично на оръдейно гърло дуло, само дето оръдията винаги бяха повече и по- големи от комините хорски. Изтощен се отпусна върху творението си и откри, колко обич му прелива то, но не се заседя дълго, а от две дялани талпи пригоди шейна, преобърна с лост комина върху нея и си рече :
- Готово. Да го карам вече, че току- виж Новата година дошла.

Аз понечих да му кажа, че Нова Година е чак след седмица, но знаех, че няма да ме чуе, за това проследих, как се впрегна в шейната, изпъна набръчкания си костенурков врат, сухожилията му изпращяха и станах свидетел на първите най- ценни стъпки от новата ера на човечеството, белязана от Верю Матин с доброта.
Шейната се плъзгаше все по- уверено, а Верю стискаше зъби и дърпаше, като бързаше да излезе от селото, за да не се обиди то, че първо не се е сетило да се увековечи с подобно величаво дело, а наоколо снегът блестеше и с остри ножчета бодеше очите му и очите на слепия бог, който никога нямаше да построи комин.
Стигна полето и почувства, че е в края на силите си.
- Още малко- прошепна старецът, но не можа, а свали ремъците, с които се бе препасал и седна връз шейната. Запали цигара, изпусна струйка, присви клепачи и се озърна.
Безбрежно беше. И бяло. Нямаше фургон, но имаше тишина и пред нея коминът изглеждаше толкова дребен, че старецът се уплаши.
- Дали ще се побере - продума, надигна се тежко, заобиколи и навря глава в отвора.
Вътрешността му заприлича на нежна спирала, завършваща с трептяща рехава мембрана. Протегна ръце и опипа, а мембраната в другия край леко потръпна.
"Ако аз вляза и той ще може." И пропълзя навътре. Замириса му на лишеи и наоколу му приздрача, а мембраната му запя сипкава песен.
"Не е комин това", мина му през ума, "Целият ми живот е . Така и него го пълзях ..." и изведнъж се обърка, защото светлинката отсреща тревожно премигна и угасна, а тъмното порасна подобно на тумор и го омота.
Верю понечи да се обърне, но нещо го преряза отзад на гърба и той застина. Задиша учестено, очите му се уголемиха и се вкамениха. Опита се да се раздвижи, но не успя- беше заклещен в капана на добротата си.
Навън наоколо небето посече слънцето като залък и покани вечерта да си го разделят, а тя не дойде, а връхлетя с бесен вятър, който нарои снежинки. Вятърът се провря през отвора на комина, изви се под дрехите на Верю Матин и го смрази. Верю затрака със зъби, опита се да се позагърне, но не можа да помръдне. " Голяма студ захвана. В подобен мраз и триединството божие ще се разпадне", преглътна горчиво.
Трябваше му слънце. Един лъч. Мъничък, дошъл от нейде като рошаво врабче сред празника на тъмнината.
- Като оня, който погуби жена ми- прошепна Верю. и я видя в последното й лято насред двора с коса като царевична свила и толкова красива, че слънцето не издържа, а спря и я загледа дълго , но непосилно за един човешки живот и тя рухна.
" А толкова обичам лятото", огорчи се Верю и се помъчи да протегне крак, но болката властно го спря.
- Ако го опъна може и да изпълзя по него- увери я Верю, но болката му се присмя отново и той кротна. Отпусна се и склопи клепачи. Не го беше страх от нищо. Него, богоборецът, човекът, семето, не можеше да го уплаши някаква си смърт, която бе познал и отрекъл през последното си лято.
" Верю ", сепна го нечий глас. И той повдигна клепки и отпред изплува лицето на жена му- нежно да потърси лицето му.
" Елдемиро - възкликна - ти ли си? "
Лицето се разпадна от обич.И се появи от обич наново.
" От студа е, нали ?- кихна старецът- Привиждаш ми се."
" Тука съм- погали го гласа й. - Дошла съм да си те водя. "
" Да ме водиш ? Накъде ? "
" Ще видиш. Хайде, ставай, да не настинеш. "
" Не мога, заклещен съм.- повдигна вежди Верю Матин .- Направих комин за едно дете и- ето ме", изпъна рамене спазматично.
" Не е комин- приласка го Елдемира.- Тунел за към Нагоре си направил. "
" Тунел ли ? ", учуди се Верю, а после се смръщи. " Много тъгувах по тебе, защо не дойде да ме вземеш по- раншко? "
" Не можах- оправда се Елдемира.- Не ми позволиха и... "
Верю Матин прозря отведнъж и завечно.
" Ти си изпроводила момиченцето, нали, ти ?"
И се просълзи като всеки старец, обрекъл душата си на суша.
" Дай ръка", протегна своята жена му. Хвана пръстите му и го притегли, а Верю Матин се отдели от Верю Матин , прегърна тази, която бе изгубил в сезона на любовта си и откри отново в сезона на безразличието си, за да тръгнат кротко в мрака.
Пътуваха нанякъде, притиснати, като объркани деца в боязънта си от изгубване.
" Елдемиро, ма , - сръчка я в ребрата Верю,- да спрем малко. Да запаля , че тютюнясах в дупката."
" Ще пушиш горе- подкани го старата. - Да вървим."
" Че горе има ли тютюн", опули се наивно Верю, а Елдемира прихна и го целуна по луната на устните му.
"Разбира се, глупчо, - успокои го, - от какво мислиш , че са направени облаците."

Аз не можех да повярвам, че наистина ще се набута в комина. Но той навря главата си вътре , разтвори се в самотата си и изчезна в дълбоката паст от тухли и чувства.
Почаках го, повъртях се някое време, надникнах, но в мрака единствено се мържелееше бучка ушна кал, препушила звука на мембраната към отвъдното.
Докато се взирах се смрачи наоколо като откос. А сякаш дочух Верю да сумти в тишината и да брътви със себе си. Уплаших се. Понечих да хукна към селото, но нещо по- могъщо от бедата ме спря и укроти, за да призная, че Верю Матин- хлапето от детството ми, мъжът от спомените ми и сега- ушната кал на човечеството бе допил кръвта си и бе заличил болката по последното си лято.

2

Четири дни вилня снежна буря. Мяташе преспи към къщите и ги затрупваше. Сетне премисляше, вземаше си ги обратно и селото вдишваше въздух. Тъмнината препускаше крадени коне из всемира и плашеше окото. На петия ден се възцари покой.
Енчо бутна вратата си, вдигна взор към слънцето и заприлича му то на мравешко яйце, споено с кехлибара на небето.
" Къде ли съм виждал подобна вис ?", потърси в паметта си, но не можа да се сети, а напрегна мисъл да я изпрати на Верю Матин , но удари се тя в невидима стена като птиче песнопойче, скърши крило и болно се запремята из снега.
Енчо отгатна и му стана мъчно. Пребърса издайница солена, па тръгна из селото да събира оскъдната покъщнина от люде.
Строиха се те. Огледаха се, да не са се променили през четирите злокобни дни, а като не откриха разлика, запътиха се към полето да търсят Верю или остатъци от същината му и се натъкнаха на комина, който чернееше неподвластен на вятър и сняг като изхвърлен от морето на селската история дънер. Нароиха се старците около му с тъжни лица и занадничаха, а отвътре ги посрещна Верю оцъклен и свит като ядка в утробата на добротата си , но това , което ги изуми бяха бръшляните, виещи се около тялото, бръмбарите, пълзящи сред мирис на билки, а по стените меко пулсираха лястовичи гнезда и когато узряха се пръснаха, и от там с цвъртеж излетяха всички бели лястовици на света, толкова много и толкова бели, че небето почерня, а някъде зад гърбовете им и наоколо се виеше зелена река, ухаеща на треви и със съскане пръскаше семена, които едва докоснали земята се превръщаха в карминени макове, за да избледнеят и се разсеят, а селяните в унес признаха, че лястовиците са били просто снежинки, а маковете- червените покриви на къщите им , и тогава, в тоя миг проумяха, че всъщност всяка зима е едно побеляло от болка по тревите си лято.
Старците се окопитиха от миража и с усилие преобърнаха комина върху плазовете, от които се бе прекатурил, впрегнаха немощта си в ремъците и с дружни усилия повлякоха предишния си другар и чудатото му творение към гробището.

Аз вървях след тях и пазех, да не би тялото Верюво да се изхлузи. Снегът скърцаше под шейната, а хората, овесили носове приплъзваха комина към селото. Подминаха първите стобори, разбиха девствеността на дебелата захарна покривка, прегазиха упоритостта си, но най- подире довлякоха товара си при гробищата. Пуснаха ремъците . Дишаха учестено и някой подхвърли, че е нужен чук, за да извадят Верю от укритието му.
- Ще ни трябват чук и лост, за да разбием тоя звяр и да извадим набора- рече Енчо, изсумтя с парен дъх и пое обратно към селото.
Когато се завърна свари останалите да се греят на набързо стъкмен огън и нареди:
- Давайте да свършваме с това.
Подаде лопатите, които също бе донесъл, на няколко човека и ги изпрати да копаят, а сам вдигна чука, пристъпи и го стовари връз тухленото чудовище.
Чу се пукот като от настъпена съчка. От надвесените клони се посипа ангелски паршец, но коминът не помръдна.
Енчо се наведе , почопли с нокът удареното, но то дори не бе одраскано. Плю на ръцете си, но плюнката му се вледени и се отърколи от дланите.
Енчо пребърса ръце и замахна пак. Над близките кръстове премина трепет, който зазвъня с мелодията на неполитнало на юг птиче, възви към къщите, омагьоса ги, бутна се в плетищата и падна пред краката на старците. Минаха те един по едни, вторачваха присвити очи в непобедимото творение и немощно цъкаха.

Аз се криех зад дървото близо до ударите и наблюдавах безсилието на желанията им. Изредиха се всички да блъскат с чука. Драха с лостовете във фугите между тухлите, но не откриха прозирка към тялото на Верю Матин .
- Твърдо е като диамант- отсече Енчо- А и инатът Верюв голям беше. Като че отвътре подпира и брани покоя си.
- Да го сложим връз огъня- подхвърли един от старците, а останалите не се колебаха дълго- с дружни усилия прибутаха комина над пламъците и наобиколиха в очакване, а скоро от вътрешността се процеди дим, обви въздуха и затанцува сред върхарите. Замириса благо на мащерка, на босилек, на кафеникъв препек, та чакащите взеха да се поглеждат смутено. Устата им се напълниха с лиги и току запреглъщаха.
- Стига толкова- разгони ги Енчо , насипа няколко наривки сняг връз огъня , вдигна пак чука, стовари го, но отново не можа да съкруши комина.
- Така е решил явно- разпери ръце.- Това ще е постелята му. Готово ли е там?- подвикна на старците с лопатите, копаещи премръзналата земя.
- Ще се събере, май,- отвърнаха му вкупом, а Енчо ги подкани :
- Елате тук. Няколко думи да кажа.
Дойдоха. Свали той шапка, снеха и останалите.
- Това е Верю Матин - посочи.- Знаете го. Другар ни беше, набор. Намери смъртта си тука, ама не е напразно. Щото човек диша, яде, ходи, за да осмисли тялото си. Останалото е душевност. Верю го отрече, сиреч, осмисли душата си. И ето сега възхищението от делото му крещи срещу тъгата по тялото му.
Замълча. Извади цигара и запали.
- Умен човек беше, бог да го прости и той да прости бог. Това, което той учеше от нас ние вече знаехме от него, а то е, че човек има собствено раждане и поредица от чужди смърти.
Подсмръкна и плю.
- Веднъж го питах: "Наборе, как ги преживяхме тия години? Не се сещам за тях". Отвърна ми:" Аз за мойте помня. Всяко лято събирах лъчи, а зимата тъгувах по изгубения цвят на кожата си."
Наведе глава, а когато я вдигна словото му беше свършило. Сложи шапка. Останалите също. Но своите си.

Аз се впечатлих неистово от думите на Енчо. Не разбирах откъде у тоя неук човек се появиха подобни извивки в речта, които ме накараха да приема простия комин като мост от равнодушието на хората към себеотричането на Верю Матин . Проследих ги, как дотътриха странния ковчег до дупката, която бяха изкопали, но миг преди да го пуснат установиха, че е нищожна пред естеството му. Грабнаха лопати и заизхвърляха пръст връз снега. А бе тя черна като жалейка. Опитаха пак след малко, но коминът все не се побираше и захванаха да ровят за поредно. Копаха дълго , но Верю все не се вместваше в представите им за смърт, а дупката застрашително растеше и селото се наклони към нея, подкопано, та се уплашиха, да го не загробят и спряха .
Тогава излязох иззад ствола, прибягах до земята и попитах укорно една смръзната буца кал:
- Защо го не щете ? Какво ви е сторил?
- Не видиш ли ?- рече пребледняла буцата.- Та той е по- необятен от земята.

Наоколо отново падна вечер. Като вчерашната, като много други. И селяните признаха, че няма площ за паметта на бившия им другар.
- Да тръгваме- прекърши се Енчо. - Не ще да го побере пущината. И ритна една буца. Същата
.- Ще го оставим тук, а утре ще решаваме.
И се подредиха неволно в тъгата си, и поеха към къщите, вещаещи уют за старостта им.

Изчаках ги да си заминат и пристъпих към комина. Надзърнах, за да открия Верю. Беше мъничко опушен, но все същия като в последното си лято, като винаги назад във времето, в което го помнех. И ме разтърси познание. Аз трябваше да продължа несвършеното. Аз щях да построя комини, чрез които да влиза радостта при децата. Аз бях, аз. Но ми трябваше помощта на Верю. За това се вмъкнах вътре, стигнах го, бръкнах в прозрачността му, откачих бъбреците и ги положих на кръстта си, поех внимателно далака му , а Верю окуражително ми се усмихваше, развих червата и ги намотах между линиите си, но щом посегнах към гърдите ужасено изпищях- съществото ми се втрещи и едва се изтътрих назад. Обърнах гръб на смайването си и хукнах.
Не знам, колко време тичах, когато забелязах Енчо и останалите да клечат по врански от двете страни на пътя. Мен чакаха. Спрях помежду им и изумено ги обходих. Енчо потри длани и също ме премери.
- При него беше, нали- запита ме строго.
Кимнах неволно.
- Нима съм видна? Нима знаеш, какво съм- изумено пророних.
Той се усмихна благо.
- Знам. Ти си сянката му. На Верю.
А сетне впи взор в бъбреците , просмука поглед през далака , преплува върволицата на червата и пребродил до мнимата ми гръд въздъхна:
- Нямаше сърце, нали ?
- Нямаше ! - Почти изкрещях.- Защо ? Нима той, който се жертва за някакво си призрачно дете е бил безсърдечен.
Старецът потръпна. Но отвърна благородно:
- Не бързай да го съдиш. Сърцето само за себе си бие, а той живееше за другите. Не усети ли мириса ?
- Усетих го. Миришеше на добро. Но кой беше той, вие кои сте?
Енчо не се замисли дори:
- Извънземни сме, които цял живот копаят земята си- увери ме.
Почти се свлякох на несъществуващите се колене, забравени в комина.
- Защо ?- жално блейнах.- Защо я копаете ?
Старецът онемя. Препрати въпроса към сърцето си, но то го посъветва да дири по- назад във времето и той се вглъби и се отдели от себе си и отплува към Предците си, за да ги пресрещне да пълзят из всемира голи като охлюви, а зад тях се пенеше слузеста белезникава диря ,от която се рояха звезди и когато звездите станаха повече от съвестта, те полетяха надолу с безпомощност, която земята бе обещала отдавна на небето, а хората в безумието си бяха нарекли гравитация; и когато удариха повърхността, и се разпиляха като тлен из нея, Енчо ги съзря прегърбени, мръсни, вонящи, да влачат една конска опашка, с чиято помощ замитаха следите си на варвари и убийци; свари ги да орат със същата опашка, за да посеят отрови, с които да лъжат глада на стомасите си; изненада ги да дълбаят основи за заводи, за да задушат децата си и омърсен от непонятието на житието им Енчо сви пръсти в юмруци и кресна:
- Защо е било нужно, а ?! Защо натирихте небето ?! Защо копаете ?! Какво сте търсили ?! Аз, аз самият какво търсех цял живот ...
Извърнаха се гурелясали и хрипливо процедиха:
- По- добра пръст дирим. За да се пресъздадем.