автор: pype6

Мързелива си, а не свободна. Или точно обратното.
Не мога да те контролирам като нямаш никакви желания.
Тревогата е твоят адреналин.
И мимикрията, с която прикриваш следите на поникващите чувства, а лицето ти остава бяло.
Като стари снимки ги държиш затворени в кутии.
Отваряш ги понякога за малко, но те е страх да ги оставиш на слънчевата маса по обяд, за да не избледнеят и да се разтопят на мъртви късове хартия...

А понякога избухваш . Като светкавица.
На хиляди основания и разгневени въпроси.
Тогава съм твоя мишена и център на разразяване.
Как оцелявам ли?!
Стъпвам внимателно.

Когато пък не можеш да заспиш, ме молиш пак да угася луната.
Избягваш всякаква отговорност за своите състояния.
Отказваш да вземаш решения.
Плачеш.
Трябва постоянно да те мотивирам
или провокирам отдалече
с някоя и друга ябълка,
за да се надигнеш от леглото подгизнало от меланхолия.
Някой ден ще се удавиш.

Изяждаш ме със поглед и със думи.
Будиш пълното ми недоумение със колорита си, объркваш ме постоянно и започвам да се пристрастявам към тези състояния...
И това ми стига да забравя празния хладилник, неразтребената стая, ризите си-неизпрани, неизгладени...
По същият начин, по който ти се храниш с книги, с цветя и пеперуди, с всичко, което обичаш, а то не е много...,

и аз те обичам.