автор: estir

От черепи на плачещи цигуки
съм свирила в ушите на съдбата,
долюбвах ги, когато ги загубвах,
скъперничих, когато ги оплаквах
Не ги лакирах в сълзи романтични,
под пръстите ми скърцаха бездушно,
и ги погребвах без да взимам нищо,
в сърцата им, когато се заслушвах.
А вечер дирижирах силни вълци,
и пълних с кръв и музика луната,
танцувах по гръбнаците цигулчи,
и молих милостта ми да дочака....
Онези струни, с пръсти до небето,
в който се улисвам да не дишам,
очите ми, в който непревзето,
се вглеждат, като бисери лъчисти....
И пръстите ми на краката пеят,
когато се катерят до звездите,
и тихо съвършенството копнее,
за спомена по обич неоткрита.