автор: Anton_Fotev

В дъждовния следобед, надничащ през немития ми от месеци прозорец ме гледаше притихналият пристанищен град. Само дърветата бяха красиви...

... Протегнали разнежените си ръце към разплаканото небе - искаха да го изпият с очи.

Отворих вратата на балкона и стъпих на мокрия цимент. Бос. Хвърлих чашката си с недопито кафе и тя пропадна надолу към девствената след дъжда трева. Някъде там долу, отвъд преградата от протегнати към мен зелени ръце.
... Там ме чакаше цяла една вселена-скрита зад клоните на вековната липа.Над нея късната есен плетеше своята паяжина от меланхолия.
... И се опитва и мен да заплете в омаята на морето и горящите в алено листа...
... и безбрежното жълто, потекло по границите на изгрева.

Ще полетя след утайката си от кафе. Искам да се прегърна с клоните на дърветата и да достигна морето. Облягам се на перилото и тежки капки дъждовна вода попиват в болничната ми пижама.

Изгревът нахлува във вените ми...

... Хладната тръпка на чувството,че тялото ми е омерено и изрязано,както всичко около мен,пробягва по тялото ми като змия мъчеща се да захапе опашката си.
Ще захапя този изгрев, ще го задържа зад дъха си на бавно умираща единица плът. Хладната тръпка на чувстото да си жив рано сутрин и морето да бучи ей там, на хвърлей поглед от тялото ти.
Ще полетя...

... И ще счупя границите,ще прекърша този чук, които ме забива на дъното от умрели мечти на неполетели гении. Ще се издигна над всичко и ще полетя.
Клоните на дърветата - слепи ръце, протегнати към небето.

Прекрачвам перилото и пижамата ми на раково болен се вее и плющи - знаме на отчаяна свобода, достижима с крайни средства... Господи, колко е красиво под мен.

... Докосвам се до свободата да бъдеш прозрачен за слънцето - толкова лек и чист, колкото са птиците...рея се там-на виско,на чисто - където само птиците успяват да се издигнат, отнесени нагоре от лекотата в невинните си души. Птиците нищо не искат и не обещават,защото клетвите са не ненужни, когато имаш цяло едно небе и цяла една душа, за да полетиш в тях.