Имаше странник - чужденец, който пътуваше из света, за да записва легенди и сказания -, на който бе писано да открие забравена страна на приказни същества и да се сблъска с магическия поглед на еднорог, за да стане по-добър човек... или да умре.
Имаше странник - чужденец, който пътуваше из света, за да записва легенди и сказания. Той бе човек висок и снажен, силен и мъдър - красив и умен, макар че прекарваше времето си на път, брулен от жестоките ветрове и зависим от хорската добрина. Нямаше пари, нито дом. Никой не знаеше, коя е родината му дори. Той никога, ама никога не говореше за себе си, а хората, кой знае защо, му изливаха сърцата си и казваха дори неща, които не подозираха, че знаят. Добър беше в своя занаят той - умееше да получава винаги необходимата информация (ала и самия той не знаеше как).
Един ден безкрайните пътища на съдбата го отвяха в малко, забравено селце далеч на север в Шотландските земи. Върлуваше ужасна буря - снежна виелица, която разхвърляше всичко по пътя си. Цяло чудо си беше, че не се бе забавил още няколко минути по пътя - в такъв случай ледените, хапещи ветрове биха го притиснали в някоя мрачна и (със сигурност) опасна гора - в онези времена най-застрашени се явяваха именно пътниците, които прекарваха със седмици по пътищата и се случваше в продължение на дни да не срещнат човешко същество. Не, че се страхуваше от вълци или разбойници - страхът или паниката не се побираха в неговата душевност.
Местните го посрещнаха радушно. Като се замисли, реши, че всъщност досега никоя врата не се затръшваше пред носа му. Хората винаги се чувстваха добре в присъствието му, макар че той бе потайна персона, която никога не говореше за себе си.
- Влез, страннико! Инак бурята ще те отнесе от сами прага. - разсмя се възпълен мъж, чиито бели коси и брада, а и червени бузи го правеха идеален за ролята на Дядо Коледа. Пътешественикът бе срещал мнозина като него - средни образци на селския народ - хора добри, мили, най-вече дружелюбни, обичащи да си попийнат, но рядко прекаляващи в действията или думите си, искрени, чувстващи необходимостта да кажат нещо, дори ако то е без никакво значение.
Странникът се усмихна. От прозореца на втория етаж го гледаше жена, която единствено по лицето си се различаваше от стопанина. Абсолютно винаги селянинът от този вид живееше с жена - добра и мила, леко закръглена, но не отблъскваща погледа, достатъчно красива, за да бъде и Снежанка и Баба Коледа, ако ролята на последната се появи на глобални, холивудски пазар.
Той изтръска снега си направо на пода. Къщата беше изцяло от дърво, а последният дори не беше полиран. Стопаните нямаха нищо против. Те знаеха колко ужасяващо изживяване е да се окажеш в снежна виелица и бяха искрено изумени от факта, че в държанието на непознатия няма дори капчица уплаха.
- Заповядай, приятелю! Седни до огнището!
Обожаваше малките селца. В тях всеки човек биваше приеман радушно и само след няколко минути започваше да лафи със стопаните като с най-стари приятели.
- Благодаря, стопанино! - каза той топло, изпъвайки се в твърдото кресло пред камината. Имаше истинско огнище, а не някоя камина с декоративна цел. Пред него човек можеше с радост да подложи краката си и да разреши на умората да го атакува.
- Какво правиш навън в това бурно време, чужденецо? - запита с искрено любопитство малкото, русо момченце, седнало на дървената стълба за втория етаж. "Директен и пряк въпрос, на който не можеш да отвърнеш с лъжа!" - констатира в себе си непознатият с вътрешна усмивка.
- Събирам приказки. - бавно отрони той с поглед сякаш казва тайна.
В очите на хлапето интересът се възпламени.
- Ще ми разкажеш ли някоя? Обичам приказки.
- Съжалявам, момче… аз събирам всичко, но не му разрешавам да излезе навън. Все още е рано за това.
- Уф… - въздъхна разочаровано малкият.
Чужденецът изпита тъга в сърцето си, но той не беше господар на легендите и знаеше, какви последици могат да имат те за едно невинно съзнание.
- Знаеш ли, когато публикувам книгата си, ще ти пратя няколко екземпляра безплатно. - съзаклятнически се усмихна той.
Нямаше нищо против да разказва приказки, но добре съзнаваше, че има само дванадесет часа, за да събере необходимата информация. Това си беше негова традиция - идваше вечерта и си тръгваше на сутринта, а климатичните промени не го касаеха
- Между другото, как се казваш? - попита го топло стопанката, предлагайки му чаша топъл чай.
- Наричат ме Калагас Събирачът на Легенди. Толкова много неща нося в паметта си, че вече не помня истинското си име. - разбира се, изрече лъжа. Изпитваше само една паника в душата си. Не можеше да каже истинското си име.
Някога му бяха разказали история за хора, които могат да убиват чрез имената на нещата. Тогава не повярва, но след време се сблъска с такива хора и спря да отрича достоверността на Легендите. Никой не знаеше откога съществуват те, но имаше достатъчно доказателства (които той знаеше), че по някои параметри те се допират до реалността и че света е доста по-опасен, отколкото го вижда средностатистическият човек.
- Аз съм Инна. - подаде му ръка стопанката. - А онзи дебел мързеливко, който хубаво си похапва, оставил госта гладен… - тя се обърна с палав поглед в очите към съпругът си - … е Ханс Тонахю.
- Значи събираш приказки. - констатира последният, приближавайки се към тях с три големи парчета пушен свинско.
- Точно така. - усмихна се Калагас, дъвчейки приятното, хладно месо.
- Не знаем много такива, но в рода ни се носи история, която едва ли си чувал, защото не се среща в Легендите. - "Защо ли селяните си мислят, че малкото приказки, които им разказват старите са всички Легенди? Абсолютно навсякъде по един или друг начин ми казват и показват именно това!" - разсмя се той без дори бръчка по лицето му да трепне. Силна душа носеше в себе си - дух като на елфите певци и герои.
- Ще се радвам да я изслушам.
Насядаха пред огнището върху щавени кожи и вдигнаха наздравица с отвратителна на вкус ракия, която обаче учудващо развързваше езиците.
- Дядо ми някога разказваше за страната "Единния Рог". Според думите му, това е местност, отлежаща далеч на север в планинските зъбери. Един ден той скитал отвъд ловните полета на селото, защото по земята върлувал глад, а бил подхванал следите на някакъв едър дивеч, какъв вече не помня. Дирята го отвела много на север и той решил, че е време да се връща, но не можал да намери обратния път. Сякаш нещо изтрило следите му. Вярваше, че всеки проникнал в тази страна загубва правото си да я напусне. Никога не каза как го е сторил самия той, така че всичките му познати до един го наричаха лъжец. Твърдеше, че сред мрачните зъбери, обхващащи северната панорама, има долина - огромна, великолепна и зелена, както тези на юг. Там растели дървета, каквито не бил виждал, но помнеше до сетния си дъх. Интересното е, че пътешественици от Средиземно Море разказват за острови, където има растения досущ като тези, които описваше стареца на нас децата - единствените, които му вярвахме. Според разказите му, из тази долина се издигали великолепно сребърни дворци, в които
живеели красиви хора и великолепни създания. Разказваше за дракони, които са приятели с принцеси, за бели и кафяви еднорози със сребърни и златни очи, в които човек можел да открие миналото, бъдещето и настоящето си, ако го пожелае, за минотаври, които градели пирамиди от слънчеви лъчи, за гоблини, които се разхождали на дневна светлина и дружели с хората, за елфи - пастири на гората, чието задължение е да говорят с растенията и да ги правят щастливи и така нататък. - разказвачът дълбоко си пое дъх - Твърдеше, че в тази страна всеки вид си имал крал, който бил част от Всемирния Съвет, чийто знак е огромен, сребърен рок, направен от стотици, еднакви, залепени части (по една за всеки крал). От там идва и името на страната (според него) - Единния Рог (съвкупност на равни по между си видове).
- Но, защо дядо ти би напуснал една такава утопия? - искрено изненадан прошепна Калагас.
- Утопия е точната дума. Наричаше с любов и омраза това място Рай и ни думаше, че там човек може да отиде едва, когато умре, защото след смъртта той загубва всичките си чисто човешки пориви, които го приближават до животните.
- Чувствал се е мръсен сред утопичния рай! Нищо чудно, че сме измислили Чистилището и Преддверието на Рая - нуждаем се от вярата, че ще се променим, защото с очите си виждаме, че не можем да живеем в утопии.
- Мисля, че и той твърдеше нещо подобно, но не с толкова усложнени заключения. Казваше, че човек, който изпитва жажда, няма място сред пустинята или нещо подобно.
- Разбирам! - прошепна странникът.
- О! И още нещо. - пое си дъх селянинът, в който нуждата да говори заплашваше да се взриви като вулкан. - Съветваше ни никога да не поглеждаме в очите на еднорог, защото в сребърните човек открива истината и смисъла, а в златните се сблъсква с всичкото зло, което носи в сърцето си.
- Че, какво му е лошото да погледнеш в сребърните очи?
- Казваше, че и в двата случая се променяш - или към по-добро, или към по-зло. Все е тая, нали не си същият - не си самия ти такъв, какъвто се познаваш и помниш!
- Добре. Съветът… х-м-м… ми се вижда разумен, но как да разбера, че пред, зад или около мен има еднорог? Винаги съществува възможност просто да не го забележа.
- Не е възможно. … Твърдеше, че предстой ли ти среща с такъв усещаш силни, режещи болки в главата - сякаш някой се рови из нея и дърпа отделни неща от мозъка ти. Главоболието не размътва разсъдъка и не забавя реакциите, но явно след десетия или двайсетия път става досадно.
***
Калагас се сбогува със стопаните и тръгна на път. Съзнанието му казваше, че трябва да се надсмива на тази неправдоподобна Легенда, но спомените говореха други неща. Бе видял достатъчно неща, за да не си позволи да отрича дори невъзможното, което звучи неубедително. Сърцето му натякваше да не продължава на север, но уви в него имаше загнезден стремеж - да обиколи северна Европа изцяло и да събере поне по-голямата част от Легендите.
Погледна панорамата от мрачни, сиви зъбери, обхващаща северната панорама и пое по пътя, който се виеше към тях. Избра да продължи пред това да се поддаде на суеверията, а и в него нямаше място за страхове - определено не отговаряше на представата за герой, защото такъв е този, който надмогва страховете си в името на нещо (без значение малко или голямо).
Вървя няколко дни и нощи. Така и не се бе научил да ги брой или да отмерва времето, а и му беше все едно. Като носител на Легенди то можеше да си позволи да не се интересува от него и съдбата. Опасенията му вече чезнеха, когато откри, че мистериозно дирите му чезнат. Не, че просто се изпаряваха. След даден път губеше представа, откъде е минал. Изненада се, но не разреши на страха да си намери място в сърцето му - така би признал, че е слаб пред Легендите и истината скрита в тях, а той не искаше това, което се явяваше рана за неговото не особено високо самочувствие.
Леко се изплаши обаче, когато пътят го изведе от студените зъбери в една красива и на пръв поглед безкрайна долина от топли цветове. "Това вече не е на хубаво!" - помисли си той, но не свърна от пътя си - едно, че нещо силно го привличаше и друго, че с цялата си същина вярваше, че няма път назад, а от логическа точка това се явяваше невъзможно.
Слезе в долината и по пътя си видя много чудеса. В периферията й съзря минотаври - хора с глави на бикове -, които събираха красиви, златни гъби и претопявайки ги получаваха вещество приличащо на втечнена, палава светлина. Из горите щъкаха хобгоблинчета - ниски, безформени човеци с опънати кафяви, зеленикави или червени кожи (сякаш щавени) и дълги, мръсни нокти. Противната им миризма се долавяше от километри. В далечината съзря селце на елфи, но не се отби там. Древните, безсмъртни създания пееха великолепно, но в Легендите се намираше информацията, че техните песнопения могат да причинят големи последици в съзнанието на слушателя.
- Наистина е утопия! - възкликна тихо Калагас, който все пак не можеше да повярва, че съществува земя, където съществата от Легендите никога не са изчезвали.
Защо се чувстваше така добре тук? Подобни въпроси не му излизаха от главата. Осъзнаваше, че има нещо ненормално и нередно в съзнанието му - някаква външна намеса. За първи път в живота си той чувстваше някое място под небосвода за свой дом.
И тогава ги видя. Самодивите танцуваха великолепни танци из ливадите покрай границата между зъберите и периферията. Бяха великолепни и красиви - до една със златни коси и в бели, копринени рокли. Прииска му се да се подчини на зова на техния танц - да забрави зло и добро. Не го стори. Спомни си, че техният танц може да размъти и най-чистото съзнание, а неговото определено нямаше нито чистота, нито подреденост, нито сила, за да издържи.
Имаше лагуна. Из нея пееха сирените. Каква красота и невинност струеше от тях! Но не можеше да се подчини на песента им - не трябваше. Съзнаваше, че под красивите си лица те са същества на злото.
Заобиколи лагуната и едва не се строполи на земята от силната си изненада.
Русалки ръкопляскаха на сирените от рифовете и бурно скандираха. Имаше издигната дървена платформа с хиляди всевъзможни столове, от която аплодираха представлението хора, елфи, минотаври, гоблини, таласъми, дракони, еднорози и така нататък.
Калагас се усмихна иронично. "Приятелче, не забравяй, че този свят е утопия - тук всички живеят в мир! Толкова е красиво, спокойно и мъдро всичко, а аз в сърцето си желая да се махна възможно най-бързо!"
Изживяванията му дойдоха в повече и той реши да слезе от лъкатушещия път, който явно имаше за цел да прекара пътника през всички забележителности на Долината преди да го отведе в нейния център.
Тук тревичките се люлееха тихичко, полюшвани от вятъра, твърде ниски, за да представляват особена опасност, но най-важен се явяваше фактът, че отсъстваха всякакви други разумни форми на живот - определено зайчетата и сърничките вдъхваха доверие, но от елфите и останалите същества в него се вливаше някакво напрежение. Не му беше мястото сред тях и той искаше да се върна у дома, където и да е другаде, но не можеше - нещо силно непрестанно го зовеше и той не можеше да победи менталния му зов.
Нещо го ужили по врата. Не му направи особено впечатление, защото с времето на странстванията си бе усвоил различни механизми на инстинктивна самоотбрана. Ръката му механично се изстреля в абсолютно същия миг и размаза насекомото. Последва и серия от движения, които смачкаха още няколко нахалника.
Само след тридесет секунди пред краката му се заби сребропера стрела. От една гора в далечината на запад към него галопираха дузина конници със заредени, масивни лъкове. След малко установи, че го обграждат. Кентаврите не сваляха поглед от него. По някое от четирите им копита непрестанно риеше или риташе земята. Ръцете им опъваха инкрустирани със злато лъкове. Очите им - червени, дълбоки и заплашителни - го фиксираха с гняв. Ездачите на хората-коне бяха степни елфи - високи, с остри уши, но с леко зеленикава кожа, за да се сливат с тревата и зелени коси. Очите им обаче се различаваха от цялостния цвят с представата за дълбоки, кристални, планински езера, която оставяха в околните. В тях човек виждаше синева, която го радваше далеч повече от красотата на небесата. Сега и те го гледаха с гняв. Какъв грях бе извършил? Какви ли са законите в една утопия?
- Страннико, остави оръжието си на земята и си вдигни бавно ръцете без да извършваш резки движения. Някой от стрелците са млади и нервни и само си търсят причина да те застрелят. - каза дълбок, гърлен глас, а кентавърът, на който принадлежеше определено можеше да се нарече най-възрастен от всички. По кафявата му козина се виждаха много добре оформени бели кичури.
Калагас нямаше оръжие. Носеше му се славата на изключителен бегач и той винаги се възползваше от умението си да изчезне светкавично, когато е в беда. Огледа се замислено и хвърли тоягата, който му служеше славно в преминаването на много зъбери и долини. Плавно дигна ръце и зарея поглед в небесата. За първи път в живота си се молеше на боговете за милост.
- Страннико, обвинен си в безцелно и хулиганско тъпчене на Свещената Ливада, която е дом на степните духчета и убийството на седем такива.
Джон пое дълбоко дъх и се обърна. На десетина метра зад него няколко елфически лечителки оплакваха малки човечета (високи не повече от десетина сантиметра) с изпочупени криле на пеперуди и красиви, окървавени коси в червено, зелено, жълто и синьо. "Не мога да повярвам! Убил съм разумно същество, смятайки го за насекомо!"
Без да се защитава позволи да го вържат и отведат в сърцето на Долината, където се издигаше великолепен град от сребро - кулите и покривите определено приличаха на какавиди със спираловидните си завивания и обемисти форми, така че ги нарече пашкулова архитектура.
Въведоха го в двореца - прекрасно здание, на което върховете се губеха сред облаците. Залите бяха изящни, накичени с картини и скулптори Навсякъде имаше работници, които или подреждаха нещо, или пристрояваха нов елемент към крепостта, или просто се шляеха, търсейки си работа.
Извървяха над триста каменни стъпала преди да достигнат покоите на човешката кралица, където ги въведоха мигновено.
Тя беше снажна висока млада жена, която в красивата си рокля от синя коприна минаваше по-скоро за принцеса. Но в погледа й се четеше мъдрост, а в грациозните й, но изчистени движения си личеше, че разбира каква е цената на времето и колко малко е самото то.
- Страннико, няма смисъл да се защитаваш, защото вече си осъден. След два часа ще бъдеш изправен очи в очи с Алфанеус Мъдреца. Ако издържиш неговия поглед на еднорог ще бъдеш свободен, но едва ли си с достатъчно чиста душа, че да не откачиш.
Изведоха го без правото да каже и дума - самият той не искаше, открил, че вече му е все тая как ще умре. Можеше да използва Легендите, за да изнуди Бог да го пусне в Рая.
***
Двата часа изминаха бързо в хранене и мълчаливо самооценяване. Реши, че не е извършил кой знае колко лоши неща в живота си, а пък грешките му, макар и много, не се явяваха важни със своята глобална малоценност на нещата.
Отведоха го в широка, обла зала, направена от червен гранит. Главоболието отрано го извести, че приближава еднорог. Сега щяха да бъдат сами, а той нямаше къде да избяга. Хубав съвет бе дал дядото на внука си далеч назад в годините, но той не помагаше в този случай.
Еднорогът влезе. Беше голям колкото кон, но изцяло снежно бял и с огромен сребърен, спираловидно оформен рог на главата. Първоначално той гледаше в пода, за да разреши на човекът да проумее, с колко силно и древно съзнание си има работа. Калагас бързо осъзна, че никакви номера няма да му помогнат в случая. Бе му писано да погледне в очите на еднорога.
Красивото същество бавно повдигна глава и те се взряха очи в очи. Имаше красиви сребърни очи и можеше да се каже, че те не се явяваха "прозорци към душата", защото отразяваха погледа.
Той не се промени. Осъзна, че поглеждайки в очите на еднорога бе погледнал в самия себе си, но през сребърното огледало на мъдростта. Ала не се промени. Поне така си мислеше. Вече не чуваше зова, който го оковаваше за Долината. Песента на сирените, която се чуваше дори тук му звучеше като стържещ, гърлен, прегракнал хор от гласове.
Приближи се и погледна през малкото прозорче на южната страна. Виждаше гоблините, ала пред погледа му те се озъртаха съзаклятнически и си шепнеха неща с лудешки пламък в очите. Минотаврите късаха гъбите с гняв, защото това се явяваше задача на техния вид от незапомнени времена. Елфите проклинаха хората, че тъпчат тревите, а последните си отмъщаваха с обидни думи, защото не им беше позволено да секат дърва за огрев. … Единствено еднорозите минаваха с гордо вдигнати глави по улиците и цъкаха с език, виждайки как Рая се разпада.
- Някога това място наистина беше такова, каквото изглежда с не освободени от личните предразсъдъци очи. Сега, уви, е такова. Някога тук дойде чужденец и разказа на хората за своя свят, а после - без да знае, че го прави - пося омразата между видовете. Скоро това място ще се разпадне и последните доказателства, че Легендите са истина ще изчезнат. Само ние ще останем, защото ние сме били преди раждането на света и ще бъдем след неговата смърт.
Еднорогът се обърна и напусна стаята, а съкрушен Калагас измина отново няколкото стотици стъпала и потегли за дома.
По едно време главата го заболя. Знаеше, че не е уместно да поглежда отново в очите на еднорог, но реши, че заслужава да знае всичко. Спря се и изчака бялото създание да приближи.
Погледна в златните очи и този път се промени, но към добро. В тях откри тайна, която малцина щяха да узнаят. Изхвърлил злото от сърцето си, той позволи на Легендите да се излеят и ги предаде на истинския Събирач на Легенди - родът на еднорозите.
***
Усмихваше се истински с душа и тяло - може би за първи път в живота си. Знанието има силата да освобождава съзнанието от предразсъдъците, а да отхвърлиш някоя тайна или тежест от сърцето си означава да изхвърлиш от там и злото.
Вече нямаше да събира Легенди. Този ден го бе променил. Осъзнал, че утопии не могат да съществуват, че човекът не може да живее в абсолютен мир, че винаги ще се намери някой, който по свое желание или без да го осъзнава ще обърка нещата, той се готвеше да си отиде у дома, за да промени света към по-добро. За първи път се чувстваше част от нещо голямо - от вида човешки. Открил, че това е най-важното, той се усмихна на съдбата и й прошепна: "На света няма нищо достатъчно силно, за да пороби или унищожи хората, защото ние дори в своята добрина, незнание и слабост бих ме могли да сринем империя. Бъдещето не ни плаши, защото знаем, че ЩЕ СЪЩЕСТУВАМЕ ВЪВ ВСИЧКИ ВРЕМЕНА И НИЩО НЯМА ДА НИ ПОБЕДИ…"
КРАЙ