автор: alisa

И небето запреде от облаци нишки дъждовни,
и ги хвърли надолу (Спасяваше явно земята.).
Сто години без смисъл в душите си ровихме.
После ти се опомни, аз тръгнах безпътно нататък,

там където илюзии пеят протяжно - обречено
и в небето се вият змийчета от дим като нежност.
Там където стихът ми съвсем поумнял всяка вечер
остарява по мъничко, до земята съвсем се привежда...

Там където люлея в очите на космоса дълги вселени
и вселенски обичам, и дишам с хриле като рибите,
и където е онзи, със който света е последен,
и когото не смея да питам дали сме щастливи.