автор: vavilon

Полетях, виждайки Те с коктейл от влажни теменуги до колоната вдясно.
После набързо се любихме безумно неясно.
Сега съм натъжена, защото не си близо до мен.
И крия в себе си лицето с чертите мили.
Оставам будна в полунощ, ослушвайки се за телефонен звън.
А Сърцето тупти като среднощен скиталец. И пак Те желае неистово, устоимо нереално. Придържам до леглото една топла голяма Сълза.
Моля Те за онези устни сухи с лъжливите думи - сподели ги с жаждата по Безкрая.
… Коя е истината за болката от изневяра? … Сигурно не е важна за бъдещето.
Но вече готова съм да простя. А Ти?...
Една позната твърди как Животът е Миг, в който Вечността е несъвършена играчка. И ТАКА ДА Е…. Сама съм…
Облякох черните дрехи и тихо погребах Илюзиите в парка. Истината е ветропоказател за нещата. И див е воят от въпроса: " Къде да Ги заровя, Боже!!!"
Съдбата е коварна Магьосница, омайва и оковава Инстинкта. Този за Щастието. И много други… Тук е нежното Сърце. Него виждам само. Ала разбери! Принадлежността избрах без страх - на Косите ти от Кал. Калта, създадена от Мрак. Небето е без звезди.. Изгубих ги след Края.
…Едни червени рози увяхват в ръцете бели. Прекършена - Душата стене, а цветът цял останал.
Дали в остатъка от Зрелостта до Старостта да чакам приседнала до колоната желаното присъствие на Обичта?!!!
Наивно проникновен е опитът да вдъхнем Вяра. От влажни теменуги. На Потопа от хладно-наивни одухотворения. Давам една Усмивка, за да се спася от Самотата. Нощта не чака. Тогава кой ????....................
…Полетях, а Там горе красиво е и шепнешком зова : "Ела!"…
Полетът не умира. Не изисква готови отговори и закъснели опрощения.
"Виж!" - и вливайки се в Тялото хищно разкъсах блудните тръпнещи Химери от тихи омайни Звуци…