автор: azz

Залостиха вратата.
Мойто лято остана вън-
ранено и само. Прогонено
се сгуши върху пясъка,
а златото му стана на сребро.

Аз виках дълго.
Драсках по стените.
От пръстите ми алени петна
задраскаха покоя на звездите.
От кръв небето почерня.

Но мойто лято
зъзнеше бездомно,
захвърлено върху нехаен плаж.
Морето бе студено. Беше болно...
Аз плачех, молех се... Като в мираж.

Безкръвна, няма, неразбрана
Заключена в панелена тъга,
обезумяла гледах как презряно
един ден лятото умря.

От жилите му златото изтече,
плътта му тихолунно посивя
От плещите му слънцето се свелче....
Отключиха вратата.
Навън бе ден. Осиротял.

октомври, 1990