автор: utro

Защо ли отново се сгуших сред тези оазиси!
Изведох на паша от думи безброй ветрове.
И с вик на отшелник, камбана от извори пазеща,
на стан сред вихрушките себе си чувствам добре.

Финикова палма - следа от човек във сърцето ми!
Пастир или вятър, или привечерен ездач...
А помня - ръмеше дъждът, непременно и крепостно
и бродеше корен от мак сред лилавия здрач.

А той потрепери, когато навлязох в пустинята.
От сол и от огън у мене събуди вода.
Умът ми препусна след него по тръните литнали
и вече години наред продължава така...

Спасен бедуин скришом вътре превързваше раните
и скачаше в огън, та огъня сам да спаси.
Загледана в него душата - смутената паника
постла пред нозете му свойте зелени коси.

И водният дух се разтвори, укрепна в сърцето ми.
Със дъх на луна в газениче припламна за миг.
И пак проговорих с ръце и отключих в небето
огнивото там,
от което си правя светлик!