автор: harmony

Мозъкът ми е залепнало реле. И потъвам в себе си. Понякога не чувам, че на мен говорят. Понякога пея по улиците. Понякога, най- неочаквано, понякога, ми се приисква да седна на земята. На колене, за да я усетя. Да ме захрани. Няма значение дали насред тротоара на някоя оживена улица или в планината. Само да седна...
Този текст може да бъде дописан единствено в моменти като настоящия. Задръстени, слепи минути, погълнати от енергията на интернет еманациите, върху които съм фокусирала безумния си поглед. Потенциал, поле, засято с култури. Свят на копнежите. Избираш си място и започваш да го поливаш. Поливаш, поливаш, храниш го със себе си. И се надяваш да не те погълне. Като онези хищни цветя, които се хранят с плът.
Смисълът на мрежата е една виртуална ролева Игра. Игра на потенциалите. Не на реалиите. Рестарт на самия себе си в любопитна и пиперлива посока. Игра на себе си. И със себе си.
Възможността за обмен на информация и възможностите за комуникация са само средства. Нейните средства. Форма. Съдържание. Не смисъл.
Смисълът е в проиграването на взаимоотношения. Психологически континуум. Дрога, удовлетворяваща насъщна и най- човешка потребност.
Резултатът е функция на издръжливостта. И здравите нерви. Колкото е по- голяма силата, толкова затъването е по- голямо. Толкова и надеждата за елегантен финт си остава химера. Ще трябва да се разделиш с нещо от себе си, ако поискаш да се измъкнеш. Брутално. Жестоко. Със смъкната кожа, до кръв. Но пък шансът за измъкване е по- голям. От дълбокото или се давиш или изплуваш. Плуването на плитко е по- коварно. Може никога да не ти се прииска да излезеш на суша.
А главата се мае. И отчуждените погледи са повече. И повече. Уплашени в себе си от силата на поглъщащият се поглед на единака - отшелник. На път да си стане самодостатъчен.