автор: Lesonir

1 до 16 глава

17 глава
Пътят до Вордонар

За тридесет и осем дни, на предвижване през тъмните нощи, те прекосиха Морна от край до край. Достигайки билото на планината Вордор, те бяха похабили много сила, воля, пролели кръв и пот.
Пътят им на север след седмица и половина ги изведе до най-ниските върхове и ги запозна с езерата Корнич.
Ужасна воня… Мрачно кален терен… Големи, черни езера, облени в катран… Стомасите на световните спасители се заобръщаха и те се загърчиха неистово. Околната гадост се просмукваше, носена от въздуха, в тях и ги задушаваше.
Толуен със силен, но по детски, гласец ги запита, използвайки причудливи гримаси:
- Защо това място е толкова противно?!
Арен се разсмя, поемайки доста от зловонния мирис и усмивката му премина в погнуса. Не можеше да спре да се дави и получи силен удар от страна на Лесонир. Това му подейства мигновено, но не се реши да отговори. С усмивка го стори елфът:
- Някъде под нас лежи във вечното си ложе Черният кристал. Такива бяха някога думите на Нильом. Но може ли да се вярва на легендите, които той знаеше?! Е, покойният ни приятел твърдеше, че с крал Арнаст не загинали всички лютисри. С риск за живота си някой отнесъл причината за озлобението на Дрогос до тук. Този някой бил и магьосник - привикал древни магии и се погребал с Черния камък в земните недра. Но ложето на Създателя на зло /камъкът/ не се оказало на достатъчно голяма дълбочина и сега неговият обитател помпа от живота на тези земи. Стъпили някой на грешно място ще заплати с преждевременно остаряване, а пренощува ли - със смърт…
Джуджето се сепна и заговори уплашено, като дете представящо си таласъм:
- Не сме ли застрашени, тогава?! Не е ли възможно и нашият живот да бъде погълнат?!
Лесонир се усмихна. Заговори със своя елфически, бащински, покровителски акцент:
- Не си достатъчно съобразителен за скиталец. Не твърдеше ли, че многобройни са били странстванията ти? Но, има ли значение? Не сме ли и тримата изправени пред нещо непознато? Ние сме в безопасност - доколкото е възможно в земите на Дрогос. Според теб той не би ли усетил, къде е произходът на неговото безсмъртие? Защо е построил крепостта си именно тук?... Отдавна Черният кристал е запоен отново на неговия меч. …
Вървяха. Пооправилият се Арен изкрещя, прекъсвайки разговора им:
- Гледайте в пътя! - не звучеше ядосано, а шегобийски сериозно. Влагаше сериозност и шега.
Бродът, по който се придвижваха пропадна. Изпопадаха като скали. Оказаха се до рамената в отвратителна вода. Джуджето не можеше да плува! Оцеля благодарение на Лесонир, който го дръпна на повърхността. Късметът им свърши - мръсна и кишава вода. Плуването им помагаше единствено да поддържат главите си над нея.
Въздухът се ароматизира - борови иглички. Страховият хормон бе задействал вид потни жлези на Лесонир.
Елфът бе изплашен. Човекът - уморен и ядосан. Джуджето - полудяло и разярено.
Водата се сгъстяваше. Смъртта идваше за тях. Чувство се запромъква из съзнанието на Арен. Той изтръпна. Потъваше, когато се предаде на умората. Съзнанието му се замъгли, но не бе изцяло затрито. Ръцете му се размахаха. Изплува на повърхността. Чувстваше силата на меча. Против волята си, заговори:
- Имбрихус небус интегрито ди вида ромбио систера марше. Вилионта диори некус имбрихус вивеки.
По крайбрежието на езерото се разстла огромна армия - елфи, джуджета, хора и орли, слуги на елфите. Наобиколиха ги армиите на прокълнатите - войски от скитащи племена, обитаващи планините на Вордор, в търсене на начин да бъде разрушен Вордонар.
Извадиха ги от мръсните води. Поеха на път към вражеската крепост, след едночасов разговор. Седем хиляди представители на различни видове, водени от елф, джудже и човек, но предимно от древен меч.
Джуджета запита с интерес:
- Какво значеха думите ти, Арен?
- Това е най-тайната фраза на елфическия език. Символизира устна молба за помощ, представена чрез сложно струпване на звуци. Малките елфчета биват научени на нея, защото, каквато и опасност да ги заплаши, има ли елф наблизо, те ще бъдат защитени. Религията им ги прави длъжни да са приятели на знаещия тайната.
…
Малко по-късно, някъде в планините, тълпи се сбираха и поемаха на поход, а на чело бяха елф, джудже и човек. Те си говореха по между си, възседнали красиви коне и пони (за представителя на планината), без да обръщат внимание на олелията и глъчката около себе си.
- Арен, изглеждаш притеснен! - каза, загрижено, най-ниският.
- Да! И аз го забелязах. Но Толуен не е прилично да го разпитваш, ако той не иска да говори.
Джуджето рязко извади секирата си и зае поза за фатален, сечащ удар. От присъстващите на сцената само човекът и елфът не станаха сериозни. Около тях представители на най-различни видове се вцепениха, очаквайки последици. Някой не се и съмняваха, че ще има отсечени глави. Защото не познаваха тримата приятели. Пръв се разсмя Лесонир, последва го и Арен. Джуджето затъкна в колана си оръжието и се разкъса. Откъснаха се шумни възгласи на удовлетворение и тълпата се разшава.
- Лесонир, ти си принц! Дори на нас не е разрешено да се подиграваме на по-властни лица или на такива с подобен, на нашия, ранг! - през кискания продума ниският ездач.
- Нека зарежем това, Толуен. Бих искал да ти отговоря на въпроса. Страхувам се от предстоящия двубой. Когато се изправя пред Дрогос не се и съмнявам, че той ще познава меча ми по-добре от мен. Възможно ли е да го обърне срещу мен? Възможно ли е да ме разсече собственото си оръжия? А, ако се поддам и задействам някоя от старите магии и разруша света? Страх ме е, приятели!;
- Не се притеснявай, Арен, ти знаеш, че, каквото и да става, ние ще бъдем наблизо и ще ти помагаме. Но не се и съмнявам, че за меча е чест да ти служи и ще ти се подчини, пряко волята, на който и да е. Той има собствено съзнание. Създаден е да може да мисли и така да ти помогне в нужда. - изпя на своя певческо-елфически акцент Лесонир.
…
Рано, на следващата утрин, пред крепостните порти…

18 глава
НАЧАЛО на атаката над Вордонар!

Укреплението бе огромно. Четири кули, шестнадесет цели и шейсет и четири частични стени, свързани със стълбища с наредени хиляди, черни елфи-стрелци. Централна кула, извисяваща се над целостта. Дрогос… Врагът бе облечен черна мантия, спусната качулка, прикрито в нея лице, скрити в ръкавици ръце. Носеше меч от метал, подобен на гранит, който сякаш поглъщаше светлината. Върху дръжката му чернееше, без блясък, кристалът, семето на смъртта.
Около стените се зъбеха седемдесет хиляди гоблини, орки, вувериани, черни еднорози, зли елфи, некроманти на Дрогос, започнали да изричат заклинания, минотаври…
Армиите на Иксклетън бяха десет пъти по-малки, слаби и не толкова елитни - селяни, сбрани под меча на Арен.
Но… седем хиляди се хвърляха с ужасяващи, вледяващи кръвта бойни призиви и то към … седемдесет…
…
Жестокост се лееше по бойните поля. Слабите войски на задругата погиваха под свирепата сеч на черни елфи. Умираха в гаврите на гоблини и орки.
Арен, Лесонир и Толуен бяха разделени в центъра на битката. Елфът смело се хвърляше напред и като хищник поваляше врагове. Под сечащите му удари погинаха мнозина, лъкът му изпрати в Ада много души. Но умората се промъкваше по вените и течеше из тялото му.
Минотавър, с разсечена муцуна, се свличаше, докато кинжалът на Лесонир съсече гоблинска глава. Но орк се метна към него. С масата си, пролетя два метра преди да бъде забелязан. Издаде го свистенето на острието, готвещо се да проникне в плътта… Арен реагира… Лесонир отвори очи. Повали в изненадата си няколко гоблина. Забеляза тялото. Оркски кинжал стърчеше от окървавеното, безформено чело на чудовището. Разсявайки смърт, Лесонир се усмихна на Арен, а белите зъби и ожесточението му изплашиха нападателите и вдъхнаха сила и вяра на армиите на Иксклетън.
…
Опряха рамо о рамо - елф, човек и джудже. Обкръжаваха ги орди от врагове. С оредели войски тримата отказваха да се предадат. Два високи дъба си виждаха на хълм в далечината.
Джуджето с озлобение се въртеше и размахваше секирата си, като вихрушката, създадена, за да унищожава. Предизвика смут в душите на врага и поваляйки десетки. Но се отдели от приятелите си и се оказа открит.
Черен елф и отровна стрела се разкриха от тълпата. Ръждивото й острие не даде време на джуджето да се изпсува пред смъртта, когато… Изтръпнало то не усети нищо, освен лека болка в лявото рамо. "Това ли е смъртта!..." - помисли си то.
Арен и Лесонир продължаваха да размахват оръжия механически, пресявайки видяното. Стрелата се разпраши и малки стърготини от ръждивото острие, с голяма скорост, се врязаха в рамото на джуджето. Бе му се разминало, макар и множеството фонтанчета кръв да изглеждаха сериозни.
Арен сечеше наред противници, прикривайки елфа. Лесонир мажеше раните на джуджето с мехлема, направен през онази студена нощ, когато умря магьосникът-приятел. Оркската отрова не бе проникнала достатъчно силно в тялото на Толуен.
Лесонир се надигна. Изненада го замахът на оркски, огромен, окървавен ятаган. Но нападащото острие се деформира, пръстенът светна и мечът се превърна в черна роза. Пръстенът изгасна. "А! Силата на магическото сребро е да превръща опасното оръжие в безредно!" - констатира, очаровано, Арен. Скоро се досети, че същото се бе случило и с разпрашената стрела.
Но, на елфа не му се размина леко. Розата бе твърда като камък. "Мечът, който щеше да го съсече на две, се превърна в бухалка. Е, размина му се със счупена и изподрана ръка!" - отново човекът.
Оркът не напусна жив бойното поле. С неелфически гняв в очите, Лесонир се извъртя и нанесе пронизващ удар с кинжал в корема му. По земята се разсипаха черва и вътрешности. Горският обитател завърши своето отмъщение, настъпвайки пулсиращото сърце на врага, изскочило след стомаха му.

19 глава
Обрати на Съдбата

Елфът и джуджето бяха частично неадекватни, защото раните им ги правеха неспособни да използват левите си ръце. Остатъците от армиите на Иксклетън бяха разпръснати. Орките нападаха ожесточено. Краят наближаваше. "По дяволите, защо трябва да умра под това мрачно небе, върху тази омърсена земя?!" - натъжи се човекът.
Духът на меча се пробуди. И за сетен път лицето на Арен засия в цветовете на пламъка. Острието на Иксклетън засия. Сила се вля в измореното, човешко тяло на приносителят му.
Вик, отправен към небесата, смрази студените оркски сърца и кристализира ледената кръв на черните серпенти. Арен, син на Тонан, хванал своето оръжие, се впи в редиците на врага. Коридори се отваряха пред него, но той сипеше ли разсипваше смъртоносни удари докато… На едно хълмче се изправиха тримата представители на задругата и още петстотин последователи на Иксклетън. На отсрещен, издаден хълм, от сенките на два многовековни бора, се приближи мистериозна фигура. Елфическите й дрехи леко се полюшваха на вятъра и смътно напомняха за някой на Арен.
Бе висока, макар и прегърбена, с дълга, бяла брада, изглеждаща и слаба, и силна. В десница стискаше извезана тояга. Лицето й не се виждаше.
Арен се опита да извика, но бе изпреварен от жеста й, изписан във въздуха, с показалец. Белобрадия прекрачи скалния ръб и с огромна скорост се понесе към тях. Не помръдваше. Разноцветни торбички се повяваха на колана си, върху мантията му.
Прекрачи стената на хълма - огромните могили по тези места винаги имаха една изрязана, разсечена страна - и застана редом с тримата приятели. По негов знак те погледнаха към вражеската крепост и той се обърна към нея. Извеза нова поредица от символи във въздуха.
Мътните и черни небеса станаха нежно сини. Бели гръмотевици се разстилаха по тях.
Надеждата се надигна в сърцата на петстотин и три души. Непознатият свали качулката си…
Лесонир промълви:
- Не може да бъде! Как е възможно! Ти си…
Арен довърши:
- … мъртъв!
Защото бе Нильом! Лесонир продължи да се опитва да събере мислите си, а Арен изпадна във вцепенение. Подсъзнателно човекът размишляваше върху възможността за поредна измама, но шестото чувство не се обаждаше. Нильом разся съмненията им посочвайки на север и запад, отвъд хълма с двата дъба, към ниските части на долината Вордонир.
По описваните посоки се запоказваха огромни армии - елфи, облечени в леки, сребърни ризници, носещи лъкове, обковани със злато, джуджета, в тежки стоманени ризници, въоръжени с изящни, блестящи секири и мечове…
Нильом разхвърляше огън и гръмотевици по врага. Елфите със сребърни стрели избиваха стотици орки. Хората водеха своите чудновати, бойни машини. Каменомети, балисти, преносими стълби, бойни кули,… се хвърлиха на бойното море.

20 глава
Лице в лице. ДРОГОС

Мъстта заля Арен - душата на меча се вливаше в него. И отново изплува страхът, че в нужния момент няма да може да контролира меча. Но в съзнанието му изплуваха думите на Лесонир, изречени, когато човекът бе споделил страховете си: "…каквото и да става, ние ще бъдем наблизо и ще ти помагаме… за меча е чест да ти служи и ще ти се подчини…".
Нильом сякаш разчете страховете му и бръкна в колана си. Измъкна една от мистериозните си торбички и разпръсна златен прашец над главата на човека. В първия момент Арен се отдръпна, защото не бе говорил с мага и не знаеше дали е истински, но шестото му чувство не му говореше за опасност. Старецът пред него бе от чисто добро - мечът го усещаше.
Прашецът бе магически. Арен чувстваше волята на меча и знаеше, че би могъл да й попречи да го контролира, но също и любовта и добротата на Иксклетън - студеното острие бе негов покорен слуга и желаеше само да го защитава. Усмихна се на Нильом, а мислено си каза, че Лесонир познава идеално душите и не бе сбъркал даже по отношение на магическо творение.
Портите на крепостта бяха пред нега, а целта му - зад тях.
…
Армиите на Иксклетън контролираха три-четвърти от стените, когато той влетя в крепостта. Съпротива нямаше, защото по настоящем битката се бе пренесла вътре в задкрепостния град и най-вече на палата на Дрогос.
…
Влетя с гръм и трясък в кулата. Звуковите ефекти произлязоха от силен удар на Иксклетън, който превърна на искри две педи дълга врата, пречеща му да достигне до стълбището. Излизайки на най-горната площадка, той не знаеше броя на изкачените етажи. Стъпалата бяха стотици.
Дрогос бе там. Гледаше го с мъртвешките си очи, отдавна напуснати от истинския живот. Пламъчетата, проблясващи в тях, показваха, че той живее единствено, за да убива. В него, преди векове, бе изчезнала и последната искрица човечност. Лицето му бе черно, кожата - груба и съсухрена. Висок, с костеливи ръце, готов за бой, той бе като съзнание излязло от кошмара на умопомрачен човек.
Като черна сянка, без да е казал и думичка, се метна към човека. Бе бърз, о, колко бе бърз! Но човекът приклекна и сноп от пламъци напуснаха меча му. Но огънят не подейства на нападателя - мантия му се превърна на пепел. Но той, завършвайки скокът си, се приземи с нажежена броня, без да показва признаци на болка.
Дрогос замахна с меча си. Съзирайки Черния Кристал Арен почувства слабост - камъкът теглеше от живителната му енергия без да го е докоснал.
Дрогос загуби ръката си. Не бе реагирал бързо и Иксклетън със свистене разкъса черните му кожа, плът и кости. Но врагът се усмихна! Но усмивката му замръзна, когато от раната се надигна дим, вместо да излезе нов крайник. Писъкът му смрази нощта - видя меча, който го ухапа. "Иксклетън се е надигнал, за да търси отмъщение." - профуча призрачна мисъл през съзнанието на Дрогос.
Черният маг събра всичките си сили и се хвърли с жестоки крясъци към Арен. Магическа струя го свлече по средата на неговия скок. Иксклетън не бе слаб противник. А човекът бе бърз и ловък, защото избягна светкавичния удар на падналия, на земята, Дрогос.
И съзнанието на Арен бе осенено. Той разбра, как да предизвика магията на Апокалипсиса. И странно - през цялото време си бе мислил, че мечът ще го накара да я използва, а сега по собствено желание я привикваше от магическите дълбини на Иксклетън. Но го прекъснаха. От земята се издигнаха мътни изпарения и оформиха фигури. Това бяха сенките на Нильом и свещеника, които бе убил онази нощ, в двореца. Мъртвият монах от Морна заговори с вледеняващ глас:
- Колкото и да не ми вярваш - Не разрешавай на Апокалипсиса да се събуди! Сторено бе веднъж. Умряха десетки хиляди лютисри. Но този път ще умрат милиони. Иксклетън откри врага, заради който бе създаден. Оръжието в твоята десница е изковано, за да пречупи черния кристал. Пробудиш ли смъртоносната магия, силата й ще се разлее по земята и ще разруши Камъка на Злото, но… ще умрат всички от единия край на континента до другия. - изкашля се, за да наблегне на следващите си думи - Разбираш ли?! Разбираш ли, колко души ще загинат?!
Сенките изчезнаха, както се и появиха. "Дали не халюцинирам?!" - замисли се Арен. "По дяволите…" - ругаеше Безсмъртния съдбата.
В притежателя на Иксклетън се пробуждаха мисли, въпроси, избори, шансове, размазани с омраза и желание за мъст.
Дрогос нападна. Черният меч разпръскваше слабост и вледеняваше тялото на човека. Арен изкрещя боен вик и се вряза в тялото на черния мак. Иксклетън бе потрошил ребрата и разсякъл сърцето му. Но сянката не умираше. В червеникаво черна локва от кръв тя съскаше обиди на десетки езици.
"Какво се очаква да направя?! Той е безсмъртен! Как да го убия?!" - летяха въпроси из съзнанието на привидно победилия, когато…
Дрогос се метна от земята и подобно на тигър полетя към Арен. Черният меч се готвеше да се вреже в главата му.
Иксклетън надделя… Арен замахна и с мощна експлозия мечът му разпука черния кристал.
Дрогос падна на земята, бездиханен. Смъртта бе застигнала Безсмъртния.

21 глава
Край

Вордонар гореше. Пламъци облизваха черните му стени и унищожаваха злото по тях, под което камъкът се оказваше блестящо бял. Войските на Иксклетън се занимаваха с потушаване на пожарите из града, но отвън… огромните поля на долината бяха опожарени и продължаваха да горят.
От издатината с двата бора Нильом, Лесонир, Арен и Толуен съзерцаваха, как пламъците се разпростират и заплашват да достигнат до горите. Но съзнанията им бяха изпълнени с щастие - бе време за разяснения.
Арен първи зададе своя неотложен въпрос Арен:
- Защо, в името на боговете , си жив, луди дяволе?! - през смях успя да продума той.
Магът се усмихна, а в очите му проблесна пламъче, говорещо, че си припомня щастливи, минали събития. Заговори тихо и бавно, а горските, подплашени птички запяха, за да подчертават думите му (магия!:):
- Защото някои глупаци не внимават, какви дарове оставят в ковчега!
Арен се сепна. Отново си припомни, как бе загубил стъклениците с кръв, макар че не бе сигурен дали са паднали в ковчега. Нильом с усмивка на привързаност му каза:
- Правилно, човеко! Ти си носил кръв на бехемод, а тя има способността да не разрешава на душите да се отдалечават, а после, когато я разсипа върху мен, съзнанието ми бе върнато в тялото и раните зараснаха. Е, трудно ми бе да се оправя с магиите, в които ме бяхте оковали, но съм ви благодарен!
Толуен се разсмя от обърканата физиономия на Арен и на свой ред зададе интересуващия го въпрос:
- А, какви бяха твоята сянка и тази на свещеника?
- О, това са духовете на меча! - изненадано и поучително възкликна магът. - Той, както знаете, води собствен живот. … Иксклетън се е страхувал, че съзнанието му, лъкатушейки из твоето, би могло да забави реакциите ти и да те направи слаб и за това ти е изпратил две сенки да те изпитат. Като те гледам, Арен, досещам се, че след теста той е решил, че може да ти се довери и ти вече го контролираш напълно, и си пътувал из неговите спомени. Значи знаеш, че легендите лъжат…
Арен се усмихна и заговори с тона на човек, казващ нещо, научено много скоро:
- Мечът е творение не на лютисрите, а на древните богове. А легендите разказват малка част от истината: Много отдавна, от далечните краища на вселената, пристигнали боговете. Като видели, че тук еволюцията създавала само ужасни чудовища и не можела да съгради интелектуални форми на живот, те докарали тук разумни същества от друга планета. Това били лютисрите. Но те не действали по план и не помагали на еволюцията - планетата ни им харесала и я желаели за себе си. Пет века изминали и всичко било тяхно. През три хилядолетия те спирали еволюцията, докато един ден… боговете, посредством свой шпионин сред лютисрите, научили достатъчно и се разярили. Те изпратили през световете Черния Кристал, който попаднал в ръцете на миньор. Ако копачът не бил излъгал, че е изкопал находката, лютисрите щели да се досетят, че върху тях се е стоварил божественият гняв, но той го сторил и… знаете историята за напред. Но желая да спомена, защо Иксклетън се съживил. След триста двадесет и седмината мага, които влели кръвта си в него бил и богът-шпионин.
Лесонир бе изненадан, но бдителността му не бе замъглена:
- Досега не чух нищо, за което да е излъгано в легендите!
Магът и Арен се спогледаха. Вторият отговори:
- Излъгано е за съществуването на проклятието. Смъртта на лютисрите настъпила само, защото носителят на Иксклетън задействал магия, за която не бил предупреден. Но и никой сред магьосниците не е можел да знае, че бог е дал от кръвта си, а и Апокалипсиса е специално, божествено оръжие, което малцина владеят.
Толуен заинтригуван запита:
- А, ти, как научи това?!
- Не слушаш ли добре?! Аз черпя спомени от меча. Аз виждам това, което той е видял.
Толуен продължи:
- Нильом, знаеш ли, защо драконите се отказаха от атаката над Морна?
- Да! Аз ги помолих! Водеше ги моят стар приятел Дрокосоновор!
Лесонир продължаваше със своята наблюдателност:
- Щом кръвта на онзи бог е в меча, ти не били трябвало да виждаш спомените му?! Можеш ли да ни го опишеш?!
Арен се усмихна:
- Не е нужно - той безсмъртен, тоест не остарява, но може да бъде убит и всички ние го познаваме. Защото той е…
Лесонир и Толуен зяпнаха и сигурно, ако можеха, щяха да погълнат с очи Арен. Но Нильом пречупи коляно и през смях каза:
- Приятно ми е да се запознаем подобаващо - без лъжи и измами! Истинското ми име е Норич Ивор Лотус Йонос Муринуз. Бог, втори клас… За своя препоръка ще спомена, че има само един носител на ранга Първи Клас.
Елфът и джуджето се спогледаха въпросително и се усмихнаха.
Екотът на гласовете на Лесонир, Арен, Нильом и Толуен се разнесе из висините. Отекнаха думите им над побелелия Вордонар, над армиите на Иксклетън, заети с потушаването на пожарите. Преминаха над мръсните блата Корнич, спуснаха се волно по планините на Вордор. Екотът преплува с водите на реката Стак, разля се из Морна и Ефет, Лесория, Литерон, Оберон… и накрая достигна огромния океан разделящ света на два континента. И с този отзвук от думи се разля добро по света, защото всички чуха за мощта на Иксклетън. Бе съществувала опасността, но умря с омразата.
А на другия край на света - съседния континент -, където от незапомнени времена живееха лютисрите, където древните богове ги бяха заточили, се разнесе легендата за това, как човек, джудже и елф, придружени от древен бог сразили зло, дошло от друга вселена.
И в многотомната енциклопедия, следяща развитието на еволюцията, лютисрите въведоха нова глава: "Боговете се намесиха в нашето изкуствено забавяне на естествения възход на видовете и това доведе до създаването на малко разумни видове - хора, джуджета, магьосници, елфи, дракони и няколко по-слаби интелекта. Заради божествената намеса сега тролите, орките, различните чудовища, а дори и орлите (слуги на елфите) имат акъл, колкото да си сметнат печалбата и да общуват. Ако боговете бяха помислили преди да действат, днес, гореуказаните форми щяха да са способни да оценят красивото и доброто. Според критериите за развитие на интелекта, издадени от Лютисреният Център по Еволюция на Чужди Планети (ЛЦЕЧП), тези видове нямат шанс да се поместят нагоре по еволюционната стълбица, дори и с наша помощ. Е, можем да сме благодарни, че се развиха поне няколко интелигентни форми на живот. … КРАЙ. … ПП: Копие да бъде изпратено на местния орган, отговарящ за еволюционната история на планетата! Оригиналът да бъде предаден на Съвета в Роторна: вселена - Лина, галактика - Оркос, планета - Роторна, крайна цел - Съвета. …"
…
Лютисрите станаха свидетели на последния щрих в картината. Те видяха, как Лесонир се усмихна на своите приятели и погледна опустошаващите пожари. Те чуха неговия мислен вик и разгадаха болката, заливаща го на талази. Защото той бе елф, а елфите винаги тъгуват за безсмислено похабения живот. И сега той усещаше злокобността на смъртта.
Арен стана и се приближи до своя приятел, който неумолимо следваше с поглед пътя, по който бе минала разрухата. Човекът сложи ръката си върху рамото на този тъй добър приятел, но това не попречи на сълзите да се разлеят. И Арен отново си припомни словата, гласящи, че елфите могат да оплакват с векове.
Но това не бяха обикновени, елфически сълзи. Те не капеха бавно - една по една., а се стичаха на цели потоци по очите, изпълнени с болка.
Лютисрите, през уреди подобни на телескопи, съзряха, как пожарът бе укротен по невиждан начин.
Елфическите сълзи оформяха локви, които преминаваха в потоци. Новообразуваните рекички пък на свой ред образуваха потопи. И до полунощ на войските на Иксклетън се наложи да се прикрият в крепостта, защото долината се бе превърнала в море, а в средата му се издигаше островът с Вордонар.
И тоталното чудо настъпи, когато водите се отдръпнаха и представиха разорени, плодотворни поля, разсичани от множество рекички, поточета и езерца. А най-невъзможно бе, че след час земята бе осеяна от красиви цветова, дървета надигнаха корони и стволове, риба подскачаше във водоизточниците, а животни преминаваха по новообразувани, затревени могилки и хълмове.
Щяха да разберат след доста време, какво се бе случило, защото малцина имаха идеално зрение. Но дори и да притежаваха взора на орел едва ли биха могли да видят малките създания, преработващи земята. ЕЛФИЧЕСКИТЕ СЪЛЗИ ПРЕДИЗВИКВАТ ПОЯВАТА НА НОВИ ВОДНИ ФОРМИ! НО НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА СЕ МЕРИ С ДЖУДЖЕТАТА В ПРВРЪЩАНЕТО НА ПУСТОЩ В РАЙ! ОСОБЕНО АКО ДЖУДЖЕТАТА, С КОИТО СЕ СЪСТЕЗАВА СА ЖИВЕЛИ С ВЕКОВЕ ПО ЗЕМИТЕ НА МОРНА!

КРАЙ