автор: alisa

А когато навън заваля вече бяхме отдавна удавени.
Всеки отговор грозен отдавна си знаеше мястото.
Светна с трясък светкавица, гръм ни удари
и замръкнаха голи душите, обаче наясно.
Как заплака във тъмното тая любов нескопосана,
като малко дете, и не можех от мъка да слушам.
Хукнах право през себе си, през въпроси и троскот...
Любовта онемя и от мъка пияно се люшна.
И така безнадеждно погледна в очите на празника,
а очите пресъхнали зееха като кладенци.
А навън си валеше. Боже, има удавници
дето в капка се давят или пък във нечия жажда.
Боже, моля те, нека сега ме намразиш!
Нека друг ме обича, ти достатъчно вече го прави...
А когато навън заваля, знаех - няма опазени,
няма даже виновни. И няма забравяне...