автор: pisana

Добре ми е така несъществуваща
настроени са всички сетива,
примесено- допълващи и истински,
размити и любуващи се на света.
Останах само наблюдател
не трепвам пред последната дъга.
Вятърът през мен минава,
доволен от получената свобода.
На допир, мирис не отреагирам,
погледа блуждае не достигащ брод.
Дали съм жива не се питам,
но част със сигурност в пулсиращият ни живот.
В леност времето е спряло
оттича се през погледа на пред.
Тялото сковано цяло
променя се от дните следващи вековен ред.
Едва ли нещо ще се случи
и натежи в стомаха като огнен ад
сърцето в лед да се пробуди,
инстинкт или поне любовен глад.
Скала ли съм със фар на безразличие
или в морето не разпенена вълна,
може би, сълза от облак син изпусната
политнала на долу, но не познаваща света.
Каквото е било отново се повтаря.
Все същите ще бъдат хората след нас.
Природата издигнатото ще събаря,
а новото ще се опитва да наложи своя глас.
В безсилието сили други ще откриват,
но уморени ще отдават своя ред.
Залъгвайки младежите с промени
зависещи от тях, ала смърдящи на вековен мироглед.
Така живея си спокойно
в удобен лъскав, стъклен свят.
Мечтая за полето диво, старомодно,
превърнато в поддържан, но изкуствен парк.
За мириса на горското сено от мъж косено.
Конски гръб под мен заплувал в пот.
Протрито дупето и насинено,
ала наложено със билков хляб.
За извор чист с вода студена
камъни оплетени от хлъзгав мъх.
Устните напукани, горещи
утеха да откриват в този райски кът.
За вкисналата влага на гората
пропита в почвата с разлагащите се листа.
Слънчев лъч изгубил топлината
в последната корона на умиращи стебла.
За теб и мен загледани в небето.
Незнаещи защо блестят звезди
чувстващи, че тъй е отредено
сред мрака тихичко да плуват светлини.
Добре ми е така несъществуваща.
Настроени са всички сетива.
Примесено - допълващи и истински,
размити не разбиращи света.