автор: Adi_Pafov

ПЪТУВАНЕТО... Какво ли влива толкова магия в него? И какво ли ме прави толкова податлив на нея? Може би хипнозата от пътя, който ме връхлита? Метър след метър след метър... Осевата Линия, която светлината на фаровете лакомо поглъща... Или самотата сред цяла една жива Вселена, която се движи, променя и въпреки това е спокойна и си остава винаги същата. Не зная.
Но магията на пътуването е в мен всяка секунда. Безспир нашепва "Аз съм при теб - вземи от мен с пълни шепи и нека се понесем отново през долини, върхове, прашни пътища, човешки лица, изгреви и залези!". И ето - пътят отново ме връхлита. Тръгнал съм нанякъде без да се интересувам от посоката. Не зная къде ще стигна, но не се интересувам. Важно е то - ПЪТУВАНЕТО. Изведнъж пътят свърши. Нямаше я вече блестящата бяла змия на осевата линия. Изгуби се дори черният гръб на асфалта. В бездънния търбух на нощта потънаха дори светлинките на селцата, а над главата ми примигваха съвсем непознати звезди. Беше пусто. Не враждебно, не плашещо, а… пусто. Не ми харесваше тук. По тези места не исках да пътувам. Но когато реших да се върна по пътя, по който бях дошъл на това странно място, се изгубих. Прекалено много рачитах на своите приятели - осевата Линия, Светлините край пътя, Картата... Сега линията И светлинките ги нямаше, а картата беше се превърнала в късче намастилена хартия. Тогава видях Коларя. Вървеше към мен бавно, в ръката си държеше поводите на воловете, а каручката се оплакваше със скърцащ, стар и изнемощял глас. "И ти ли?" изпревари въпроса ми Коларят. "И аз!", отговорих. "Тук всеки ден се губи някой. Идват с лъкавите си коли, забравили за света около себе си. Хора, обградени от купища метал. С метални сърца и стъклени очи. Машини в машините. И когато дори И най-малкото болтче се скъса, спират. Безпомощни и предадени от едно мъничко-мъничко парченце метал. По същия начин спират И сърцата им. И те са метални, нали разбираш.". А истината беше, че не разбирах. За какво ми говореше този човек? Колата ми не беше спряла - алуминиевото сърце на мотора биеше с пълна сила и сякаш ме подканяше да тръгнем отново на път. "Как да стигма до шосето, дядо?", попитах. "До кое шосе, момко? Тук няма шосета. Никога не е имало, няма и да има. Тук се върви пеш.", отговори Коларят. Опитах се да обясня. "До шосето, по което дойдох. Номер…". Бях забравил номера. Погледнах картата. Боже, колко много страници имаше тази карта! Зарових се в тях. Но бях забравил откъде бях дошъл. Откъде бях минал. Откъде бях тръгнал. Бях забравил всичко. Не помнех дори кой съм. Помнех само него - ПЪТУВАНЕТО. И как минавах през ласките на хиляди нежни ръце. През сладкия задъхан шепот на милиони устни, през огъня на толкова много очи… През смеха на толкова много приятели… А дори не си спомнях лицата им. Лаксите отдавна бяха останали само спомен върху кожата ми, шепотът - старо ехо, огънят - изтляла пепел, а смехът - нищо повече от мимолетен проблясък. Тогава разбрах - най-сетне бях стигнал до себе си. След милиони километри на безпосочно ПЪТУВАНЕ най-сетне бях открил своята земя. По чиста случайност. Огледах се - все същата пустош. Нощ, непознати звезди, прашен малък път… Напрегнах слух. Нямаше ги. Щурците ги нямаше! А колко пъти бях си казвал "Ха, щурчетата пак свирят". Но махвах с ръка и ги удавях в тътена на мотора. Напред, напред… ПЪТУВАНЕ. Така и не успях да им се порадвам тогава, когато бяха навсякъде около мен. Напрегнах взор. Нищо. Нямаше селца. Моите вечни спътници - светлинките на селцата - ги нямаше. А колко ли съдби криеха тези светлинки! Колко ли първи целувки, тъжни въздишки, децки смях и старческо гълчане намираха приют при тези светлинки… Аз никога не успях да разбера. Никога не се отбих от пътя си. Не отворих вратата на малката кръчма, не опитах вкуса на ракията, не докоснах съдбата на мъжете, които я пиеха… Бях хипнотизиран. Да, от него - от пътуването. Все натам, натам, напред… А накъде? Вече знаех накъде. Насам. Към себе си. Към пустинна земя - без щурчета, без ласки, без шепот, без огън, без смях, без ракия, без съдби… Сам. Дори и Коларят бе итрополял по пътя си нанякъде. Защо не останах в някое селце? Можех да имам куче. Не, котка! Харесвам котките. Те говорят без да се свенят. Добре, котка. И двор… С много здравец. Миризмата му ме омагьосва! Но… аз бях вече омагьосан. От миризмата на ПЪТУВАНЕТО. Магията му беше толкова силна, че не можех да й дам отпор. Сега, стигнал до себе си, знаех - това не бе магия. Това бе проклятие. Проклятието на ПЪТУВАНЕТО…