Днес беше хубав ден. Теб те имаше през една голяма част от него и това добави във времето онази специфична топлина. Беше ми хубаво.
Навън валеше. И все още вали. Без да спре - упорито, още от сутринта. И е студено. Но сега му е времето. Кога ако не сега?
А дърветата още се надяват на хубаво време. Не всички са се предали. Много от тях все още носят парадните си зелени мундири. Други вече са решили да стоплят очите ми и хладния въздух. С топли цветове. А трети… ами те просто вече са се предали. Дори не се забелязват. А и как да ги забележи човек след като самите те не го искат. Скрили са се и за тях околният свят не съществува. Те също не съществуват за света. Какво перфектно споразумение, нали?
Навън валеше. И все още вали. Когато вдигнех взор към небето, за да се опитам да поговоря с облаците, техните отрочета - капките - нетърпеливо се вкопчваха в лицето ми сякаш искаха да ми кажат "Ето ни и нас! Ние сме тук - порадвай ни се! Утре няма да ни има!". И като палави деца, чието внимание не може да бъде задържано на едно място за повече от секунда, ме целуваха за довиждане и хукваха по шията ми, по страните ми… Блазе на облаците! Имат толкова живи деца… Така и забравих какво исках да попитам облаците. Нищо - ще се сетя друг път. Те често се надвесват над мен и ме подканват "Хайде, де! Попитай ни нещо! Затова сме дошли от незнайни земи. Хайде, де! Питай! Ние знаем всичко.". Ще ги питам! Непременно! Още утре!
Навън валеше. И още вали. А дали ще вали и утре? Кой знае… Понякога облаците са нетърпеливи. Точно като децата си. Преди да успеят да те впечатлят и… хоп! Вече ги няма. Понякога нещо или някой тук, на земята, им харесва и те му се любуват дълго-дълго. А той (или то) дори не подозира, че е така обичано. Много често им завиждам. Не само за прекрасните им деца. Облаците са свободни. Любят се с вятъра и пращат децата си тук, долу, за да погалят всичко и всички, до които се докоснат. Умират когато децата им се раждат и се раждат когато децата им умират. Перфектен кръговрат, наистина. Това ги прави вечни и неуязвими.
Навън валеше. И още вали. Пия чай с лимон. Обожавам чай с лимон. Понякога - с мляко. Отпивам малка гореща молекула от чая И си мисля колко ли облаци са минали през него. През лимона. През млякото… Колко ли само късчета вечност са събрани в тази малка чаша. И какво ли са видели по дългия си път към мен. Колко ли много имат да разкажат… А дали искат? Съмнявам се! Когато облаците искат да говорят, те говорят ясно. И гръмко. А тези в чашата ми са тихи. Впиват се в устните ми сякаш искат да ми прошепнат "Хей! Ти също си част от нас! Тези устни също са били облаци. Ние сме еднакви. Нека се слеем!". И топлината на малкото чаено облаче се стича в мен. Първо превзема върха на езика ми. После целия. Но това не му стига. То тръгва надолу - към дълбините ми, към най-интимните кътчета на душата ми. Това ме кара да се чувствам истински жив. Кара ме да се чувствам част от едно цяло, което няма посока, но което е едно вечно движение. И разбирам какво огромно величие се крие в една съвсем обикновена чаша чай.
Навън валеше. И още вали. Облаците, ти, капките дъжд, покоят на чая… Всичко се слива в пъстрата меланхолия на една облачна есенна вечер. Хубаво ми е. Защото и днес много мислех за теб. А навън валеше. И още вали.