автор: joanna_vas

Ела,
преди да е настъпила нощта...
Ела
със тънки пръсти непривичност
на пейката
под старата върба
намокрена от несъбраните ни спомени,
в които заедно сме
без да сме се случили
понеже нямаме се в минало, но съществуваме
един до друг -
преди апокалипсиса,
преди създаването на Адам и Ева,
преди възникването на Вселената,
преди амебите и едниклетъчните,
преди познаването на добро и зло,
преди възникване на мрака и на светлината,
преди възнкването на пустота ни свирепа,
преди мига във който сме отворили очи
като създания,
отрочета на синьото пространство,
надрасли острото стенание на дните,
разтворени във нищото си
с обич,
познали мисълта и тихотата си -
присъствие съграждащо...
И сътворявали сме се,
и писали сме вечното
чрез йероглифите със факла във ръка,
с пауново перо, до дъно потопено
в кръвта
на дивите животни
убити в улова за препитание на гладните
или за жетрвопринушение.
Незнам...
Ела,
преди да сме се случили все още
сред неродените.
Ела...
Една търкулнала се в бездната сълза
ще е езика
на вселенската камбана,
разбудила сънят на питомото в нас...
Ела,
от другата страна на земното кълбо,
където мисъта
ще продължи да съществува
по стъпките на светлината бяла
без нищо върху нас да натежи...
В далечината хоризонта изтънява,
а теб те няма -
моя сянка топловейна
отместила пространствата със зъби
в мига на вечното ридание,
заглъхнало под камъка гранитен
на който
инкрустирания ангел
е символ на човешка благодат...
Поглеждам мимоходом,
оглеждам се във дланите си топли
и виждам те -
приседнал си отляво,
тъй близко си, тъй близо до сърцето.
И има те.
И залеза е плътен
разтваря свойте багри във небето,
и птички чуруликат
и ухае
а аз те имам - обич си в сърцето...
и сантимент на светогледа вял,
смекчил страданието и страха
в сълзливата прочувственост на дните,
в които се надрастваме ...

От радост вдъхвам те неумолимо
без страх и напрежение ...
И стълбица от звуци сме,
достигащи до всеки умеещ да разбира
и да чува...