Яна, толкова съм сам...
Окосените ливади
скриха своите цветя
и на тежки, мъртви вади
блика садистичен глад
от разголеното тяло...
Яна, толкова съм сам...
Вече нищо не остана -
гробницата на полето
влива в мен изтънчен хлад
и небето нежно дреме
над погубения свят
Яна, бях ли, бях ли млад?...
Ден ли, час ли, миг ли мина -
плодородната година
на полетата отмина,
вее пак от мене глад...
Яна, бях ли, бях ли млад?...
Смачканите ми години
кой със вилата раздипли
на ливадата отпред -
сякаш мойто бледо тяло
и косите изтънели
са къделите от мъртви
и посечени цветя...
Яна, аз ли съм това?
Моите ръце с мазоли
ли посичаха тревата
на ливадата отпред?
Аз ли в гробница превърнах...?
Аз ли митовете върнах
във предвечния им ред...
Яна, бил ли съм човек?
Виж стъблото почерняло
на магарешкия трън -
то не е ли мойто тяло
смазано от твоя гръм?
Яна, толкова съм сам...
Лешоядите ти вяло
ме разкъсват - като в сън...
Аз ли тая смърт повиках,
тишината ... Не, не съм!
Яна, няма да ме смажеш!
Виж ме - аз съм там, отвън
и небето ти проблясва
след последния си гръм.
Аз съм вечен, Яна, вечен!
И навек ще обругавам
твойто тяло и коса!!!
Виж ме, Яна!!!
Яна???
Янааааааааа...