автор: utro

Някога съчувствах на камъка.
Сега му завиждам.
Мъдростта да стоиш на място!
Мъдростта да си неподвижен!

Обявих го за мъртъв.
А той ме е наблюдавал...
как остарявам от думи,
от пътища как застоявам...

Как му се смеех, че е заседнал
и че тежи на земята пръсната.
А пък сега се покланям пред него.
Аз съм различната,
той си е същия!

Сам животът го е разбирал -
в нямото съзерцание.
Знаел е всичко
и е гледал как спирам,
как тръгвам отново,
станала разстояние,
как променям чертите си
от нехайни пристани,
от горещи пясъци
как се опитомявам.
Тръни и рози - стихове
в щерни подреждам мислено
и ги превръщам в камък.