автор: PLACEBO

Семейни истории с неочакван край


Старият, вече пред разпадане рейс, креташе едва-едва по пътя за село Б… С мъка вземаше завоите, а шофьорът псуваше наред който му попадне, задето не му дават нов автобус.
Отпуснат, на задната седалка, седеше млад мургав мъж, с брада и мустаци. Настроението му беше доста под нулата.
Няколкото селянки, които се возеха в рейса, го наблюдаваха скришом и се питаха кой ли е този мъж и защо ли е тръгнал към забутаното им селце.
При един остър завой рейсът рязко се наклони, пътниците се заклатушкаха наляво, после надясно, после пак наляво. Шофьорът не успя да натисне навреме спирачки и машината се заби в едно голямо дърво, което всъщност се оказа спасението на пътуващите. Ако не беше то, щяха да са паднали в пропастта.
Ударът беше неочакван и силен, и отначало хората изпаднаха за миг в несвяст.
Брадатият мъж за секунди се окопити и започна силно да вика:
- Има ли пострадали? Аз съм лекар! Има ли ранени?
Изглежда самият той се нуждаеше от успокоителни.
Една от жените се държеше за ръката и по лицето й се усещаше болка.
- Иди виж шофьора, не мърда…
"Ами, естествено, той беше начело на удара!"
Мъжът, залитайки, се отправи към предната част на автобуса.
Шофьорът беше забил главата си във волана и по лицето му се стичаше кървава вадичка. Слава Богу, дишаше! Дясната му вежда беше разцепена и оттам точно бликаше кръвта.
- Стой така и не мърдай, ей сега идвам! - докторът се разбърза за медицинската си чанта. Взе я и се върна напред. Извади бинтове, марля, реванол. Сръчно почисти около раната. Действаше уверено пред погледите на жените, които бяха отворили "ей такива очи" и гледаха да не изпуснат някоя подробност.
"Само да не е получил някое сътресение!"
- Ей, приятел! - как ли можеше да се обърне към шофьора в този момент - нито знаеше името му, пък да му каже "господине" - някак си не вървеше. - Боли ли те главата?
Шофьорът поклати глава положително и от устата му се изсипаха отново куп псувни - коя от коя по-цветисти.
- Он, Ванчо, щом псува, значи е добре! - чуха се гласове откъм селянките.
Всички се бяха скупчили около тях и гледаха да не изпуснат нещо. Досетили се бяха, че този мъж е новият селски доктор, с една дума - важна птица! Имаше да разправят в селото...
Така започна практиката си на лекар Богдан Кръстев.
Учи упорито по време на следването, беше сред отличните студенти. Не се съгласи нито веднъж да използва връзките и авторитета на баща си - известен професор - невролог. Характерът му беше чепат и не се страхуваше да се срещне очи в очи с живота. Все на трудното се нахвърляше.
Затова и когато съобщи на близките си, че ще отиде на село да изкара първите си години практика, всички останаха учудени. Бащата се надяваше, че синът му ще последва него - ще стане невролог и ще продължи изследванията му в някои области. Майката мечтаеше Богдан да остане в София, да започне работа в прилична болница, да си намери подходяща съпруга, да има деца. Няколкото колежки, които се овъртаха около симпатичния млад мъж, професорски син, останаха, меко казани - разочаровани. Ами така де - баща му професор, пък Боги тръгнал на село. Единствено баба му по бащина линия възприе това негово решение положително и го подкрепи.
Баба му Трънка беше енергична и жизнена баба, въпреки 80-те си години. Духът й беше младежки. Беше природно интелигентна жена, макар да беше учила само до 8 клас.
- Браво, баба! На това му се казва истински лекар. Хайде, пък ще дойда и аз с тебе, да ти готвя, да ти пера!
- Милата ми бабка! Не разбра ли, че вече не съм онова малко хлапе, което не може нищо? Вече съм голям мъж бе, бабо!
Случайно разбра, че в това село имат нужда от лекар. Кандидатира се веднага.
Селото беше в Северозападна България, близо до Берковица. Беше посещавал тези места с приятел - рибар. Природата там му действаше успокоително, всичко беше запазило дивата си хубост и именно това го привличаше. Не изпитваше никакво колебание, когато подаде документите си за свободното място. Всъщност, той беше единствен кандидат - нямаше други луди, желаещи да се погребат живи.
И ето - с най-необходимото, въоръжен с всичкия оптимизъм и желание за работа, Богдан пристигна в селото.
След удара в дървото, пътниците успяха да избутат рейса отново на пътя и скоро пристигнаха. Още със слизането, на мегдана тръгна приказката за новия доктор. "Да го видите само, с ей такава брада е!".
Първата задача на Боги беше да разбере къде е здравната служба и към кого да се обърне за ключа. Посъветваха го да намери кмета, обясниха му как да го открие.
Лесно намери къщата на кмета Влезе в двора и плахо извика:
- Кмете! Еей! Има ли някой тук?
Отвътре се подаде глава на жена:
- Влизай, влизай! Печо сега ще си дойде!
Явно така се казваше кметът.
Боги остави багажа си на терасата и седна на малко трикрако столче. Вдиша въздух с пълни гърди. Миришеше му на нещо изключително хубаво. На какво ли? Не успя да определи на какво точно, но беше сигурен, че много му харесва! Упойваше го и го отпускаше. Едва по-късно осъзна, че всъщност това беше мирис на чистота, на природа, на цветя, на обор, на домати, на всичко, което беше истинско. Преглътна тежко и очите му се насълзиха. Отдавна не му се беше случвало да изпада в такива сантименталности. Къде в София ще почувстваш така дълбоко истината?
- Добър ти ден! Разбрах вече, че си дошъл! Тук няма скрито-покрито! - приятен мъж му подаде ръка и енергично раздруса неговата. - Ей, момче! Как съ излъгъ да додеш тук, при нас? Откоги никой не искаше да идва! Той, предишният доктор, хаймана излезе. От кръчмата по-далеч не стигаше. Пъ не може така - аз викам на жената - как тъй бе, ще пиеш и няма да отидеш да видиш болния? Че нали там - клетва давате? Да лекувате хората? Аз май хубаво се разприказвах - ха добре дошъл и сядай! Как се казваш?
Чак сега Боги успя да отвори устата си:
- Богдан Кръстев!
- Тъй, Богданчо! Аз няма да ти викам -"докторе" - можеш и син да ми бъдещ!
Чувствай се като в къщи! Имаш ли семейство?
- Не, не съм женен - сам съм - лека, иронична усмивка, мина през лицето му. - Още ми е рано за тези неща. Първо да поизуча занаята...
- Ееех, Богданчо! Не говори така! То като дойде сляпата неделя, не пита...
- Къде е здравната служба? - нетърпеливо попита младият мъж. - Искам от утре да започвам сериозно!
- Ще ти я покажа - в долната чаршия е - точно до кметството . Съседи ще бъдем! - смигна му дяволито кмета. - Тази вечер гост ще ми бъдеш, пък утре ще се настаниш. То, който дойде тука доктор, си живее там. Има две стайчета, ще ти хареса. Имаме си и санитарка - как ти Стефка - стабилна жена е. Ще чисти и ще ти помага. И акушерка си имаме - Драганка - много му разбира на занаята! Тоо, тя ни е докторът на нас. Ти, Богданчо, ако искаш да се поизмиеш - е там, отзаде, зад къщата - е чешмата, пък в дъното на двора е нужника! То ние на село сме по-така - виж, вие в града сте друга работа - там всичко ви е на тепсия...
Приказливият кмет не спираше да приказва, а Богдан се радваше, че все пак първият човек, с който говореше от селото, е толкова прям и откровен.
Вечерта мина приятно. Гостоприемните стопани се надпреварваха да угаждат на госта си, кметицата беше приготвила толкова вкусни гозби, че ако не го беше срам, Боги щеше да изяде наведнъж всичко. Спа като нов човек - както легна, така и се събуди.
Очакваше го първият му истински ден. Вълнуваше се - кой ли ще бъде първият му пациент?
Здравната служба беше построена специално за целта. Представляваше двуетажна сграда, боядисана в бяло. На първия етаж беше лекарския кабинет, чакалня, нещо като лаборатория и двете стаи, които Боги щеше да обитава лично. Горният етаж беше предназначен за стационар. Имаше четири стаи с по три легла и манипулационна, както и санитарен възел - отделно за жени и отделно за мъже. Беше чисто и добре поддържано. Явно санитарката сивършеше перфектно работата, независимо, че нямаше пациенти.
Беше вече 8,30 часа, а никой не идваше. Боги беше подредил всичко необходимо - слушалката, апарата за кръвно налягане, рецептите. Отдясно на бюрото си беше сложил Справочник за лекарствена информация. Помисли си, че ще трябва да отвори нещо като аптека - в селото нямаше, а не беше необходимо хората да се разкарват до другите села за един прост аспирин, например.
Някой нервно тропна на вратата. Сърцето на младия лекар заби силно. "Ето, най-после - първият ми истински пациент!" От кога беше чакал този момент! Като на филмова лента за части от секундата пред очите му минаха годините на следване, мига, в който изрече Хипократовата клетва, връчването на дипломата, сълзите на баща му... Сепна се:
- Да? Влезте!
Вратата се отвори бавно, плахо, и оттам надзърна възпълничък мъж с каскет в ръка. Пристъпи неуверено напред и започна усилено да мачка каскета си с ръце. Извивката на носа му силно наподобяваше извивката на шкембето му, а последното описваше пълен кръг. С една дума - у него всичко беше кръгло и пухкаво. Човекът сбърчи нос и почти през сълзи изрече:
- Докторе! Петко умира! - имаше много тъга в очите му.
- По-спокойно! Къде е този Петко? Какво му е? - Богдан се стараеше да бъде спокоен и прехвърляше в мисълта какво ли не - катастрофа, инфаркт, инсулт....
- Ами... той е те туканка..отвънка...
- Не може ли да се движи? Нека да дойде тук, в кабинета!
- Ама...таквоз...докторе...то...Петко...
- Нали каза, че умира? - Боги искрено се ядоса и тръгна навън, за да види какво му е на Петко.
Отвори външната врата, но там нямаше никой. Ни следа от жив човек, освен едно прасе, което, незнайно откъде бе дошло и се ровеше в двора на Здравната служба.
Селянинът точно го настигаше.
- Къде е Петко? Май не е толкова болен, щом си е отишъл? - попита доктора.
- То...докторе...аз не ти рекох, ама Петко е прасето! Не иска да яде от вчера и викам - дали мож разбра какво му е?
Гласът му се разтрепера и всичко кръгло у него се затресе от плач.
Картината беше неописуема.
На Боги смехът му идваше отвътре, но едвам се сдържаше, като гледаше сълзите на горкия човечец. "Боже! Първият ми случай - прасето Петко!"
- Как се казваш?
- Я съм бае ти Тодарчо Връбанов. Виж го бе, момче - що не иска да яде това прасе, неговата мамка! Така убаво си вървеше и изведнъж - не ще и не ще.
- Виж какво, бай Тодоре, прасето си е прасе. Сигурно е преяло и затова не яде. И ти като преядеш, после няколко дни нямаш апетит. А аз съм хуманитарен лекар - това ще рече, че съм тука, за да лекувам хората. Нищо не разбирам от прасета. А пък тебе - така като те гледам, трябва да поотслабнеш малко - я какъв си станал - и ти като Петко! - смигна Боги на селянина, който го беше зяпнал право в устата и попиваше всяка негова дума. - Не е хубаво за сърцето, пък вече си на годинки. Тъй и тъй си дошъл, ела да ти премеря кръвното налягане поне!
Бай Тодор влезе след доктора, видимо успокоен от думите му.
- То...язека да не бе идвАл, ама знам ли?
Кръвното му се оказа високо.Боги му предписа лекарства, обясни му от кои храни да се ограничава и всеки ден да идва да измерва кръвното му.
- Сполай ти, момче! И извинявай, ако има нещо! Нали знаеш - селските ора сме си прости, не ги разбираме нещата. - Бай Тодор наложи каскета на главата си - Да те питам още нещо - таз брада що ти е, бе? Хубав чиляк си, пък толкоз косморляци по тебе?
- Такава е модата, бай Тодоре. Навремето и Ботев е бил с брада, пък какъв велик човек е станал!
- Тъй, тъй - то вий - учените, по знаете от назе!

Първият случай в медицинската си практика Боги щеше да запомни за цял живот. Почти нямаше опит с това да контактува с хората. И по-точно, със селяните, които живееха в своя затворен собствен свят и всеки ден като часовник отмерваха времето си - трябваше да се опита и той да стане част от този часовник, но и да им покаже едно друго време.

Евгения Маринчева
1994 г.