автор: vavilon

Бягството на Времето събуди съкровеността на Инстинктите.
Скоро беше валяло, а тревата мокреше пръстите на ръцете и краката, в това истинско съприкосновение с Природата утроба - майка и баща едновременно. Полъхът на вятъра разгромяваше с нежността си мислите на мъжа.

Сигурно дъждът подронваше авторитарните и натрапливи думи, оставили частици пъстроцветност в Душата на Еймъс.
"Не мога повече така, Еймъс! Уморих се! Да спрем с безнадеждните усилия за уеднаквяване на различията!"
Дотук? Какво всъщност се е случило? И за какъв край говори Тя?
"Има ли друг?- попита бавно и с мъка Той, причинявайки си излишната болка на осакатено дете.
"Друг? Вечният въпрос, хм! Но това е без значение! Просто си мислех да си дадем повече време, далеч един от друг. Пък после - ще поговорим разумно."
Но това означаваше ли неразумно зададен въпрос? И каква ще бъде разликата: тогава и сега!
Сгушеното Сърце спря смълчано и упорито.Уплашените Очи сами подсказваха на Вселената за Неволята, скрила се подобно на охлюв в черупка.
Валеше ли? Или страданието прекрачваше обсега на мистериозността и сътрудничи на Духа?...Може би…валеше.Стрелките на часовника се врязваха в ехото на мокрите борове, на тревата, полегнала в Земята.Тъмнината сама по себе си се превърна в компаньонка на Страха.Страховете обичат да се вкореняват в представата ни за добро и лошо.Преобразяват същността на емоциите и естетизма на сензорите в съзнанието.Така се случи и с Него. Еймъс си спомни смътно за побоя над индивидуалността, после - за случая с откраднатата кола.
Кое усещане е надделяващо и съсипващо: физическото или личностното изнасилване? Бихме казали - и двете. А грешим ли в преценките си?!
Полицията не намери извършителите. Приятелката му Емили повика по клетъчния телефон "Бърза помощ". След седмица го изписаха от болницата. Ходеше с патерици над месец. Тя беше до него. Хубавата и нежна ръка го галеше по хлътналите бузи и му вдъхваше целувки от Вяра.
…Тревата мокреше Тялото на Еймъс. Полегнал, около пет часа сутринта, неосъзнато се вкопчи в Майката. С нокти подхранваше погубените Илюзии. Майката - там, откъдето идваме и отиваме. Края и безкрая на дните.
Вятърът се бореше с гръмотевиците, караше им се шепнешком, за кратко утихваше, но тръгвайки си Те продължаваха упорито Купона.
Перчеха се със силата на "почтени" ухажори. Тръпнещи, дамите, маскирани като електрически стълбове, ги очакваха със страст. Времето се удряше в Сърцето на мъжа и пулсът наподобяваше разностранните посоки на Света.
"Къде бе се скрило Щастието? Годините на забави, любов и копнеж? Какво е обичта? Парите ли определяха избора на партньор? Ако са те - Той ги имаше, но Любимата побягна като уплашена сърна. Доколко приятелството е равнозначно на истината за чувствата?... О, стига!"
Разсъжденията караха Еймъс да открие слабостите в характера и превръщаха туптящите мисли в безпомощен хор лястовици.
Цифрите бяха неговата стихия - в работата, а доскоро - и в личния живот… Но… Стоп на Изчисленията! Изборът подаде глава, ала веднага се скри с горест в тревата.
Неравномерните стъпки на приближаващата Опасност спряха рояка меланхолични спомени. Мракът бе сив и стъклен, а Тишината, подобно на досадна оса, се задави от Вика на Еймъс. Страхът разбуни отривисто Жестокостта на тихия и незнаен Нарушител - Убиецът на тридесет и пет годишното Сърце.
Инстинктите ли са човешкото оневиняване на прозата от Живота? Отговор - не последва.
… Тишината погребваше Вика.

Вие какво мислите?!....