автор: divkozel

По хълбоците сини на морето
рисува Слънцето златисти ивици
и, някъде встрани от битието,
разпуска нечия любов косите си.

А аз, като един матрос без кораб,
очи разпервам, за да я прегърна,
преди да ме превари злият вятър,
търкалящ бавно есента по стръмното.

Отдавна има място за любов
в душата ми, от ласки незаета.
Отдавна има място за любов -
достатъчно да побере морето.

Искрящите мъниста на дъжда
танцуват по брега и късно вечер
посипват обгорелите жита,
полегнали като жени съблечени.

И моята любов танцува някъде
по дансинга безкраен на живота.
Далеч от моя неуверен поглед.
Кажи ми как да я намеря, Господи!