Заради две момчета от Техеран.
Мир на праха им!
Те позволили на любовта, избиваща от пръстите им да оцвети деня в синьо, да причини снежна буря в пустинията под немигащото око на слънцето и да изпише с жълти песъчинки имената им в ослепялата белота на местата, където никога не растели цветя. Направили това без никакви усилия, само докато седели един срещу друг и се гледали.
Били седнали "по турски", с ръце положени в скута, в центъра на едно селце съвсем в края на света, заобиколени от множество хора, които претендирали, че не са тълпа.
И докато седели така - един срещу друг и се усмихвали, морето на спомените - зелено и тихо кротко прииждало към тях, умело заобиколило множеството и положило хладна уста върху краката им, те се усмихнали още по-широко, погалили морето, познали го, пуснали го в себе си и под закрилата на силното му зелено тяло, без да помръдват докоснали ръцете си и ги съединили.
И така, затворили веригата, и вече били недостижими за множеството хора, дето все претендирало, че не е тълпа....
Помниш ли, в годината на голямата суша, любов моя, как ти с пръсти само правеше в озъбената пръст вади, правеше я годна да поеме семето, как аз редях в тези окървавени вади скъпоценните зърна на хляба ни, как заедно брояхме тези зърна и се радвахме на предстоящата реколта, любов моя, а ти помниш ли как заради теб познах щастието и как за мен щастие беше да изписвам името ти безброй пъти и навсякъде. А, ти помниш ли нашето тайно дърво, дето в хралупата му поставях подаръчета за теб, любов моя, и как ти ми каза, че нямало да сдъвчеш дъвката, защото то било все едно в мен да впиваш зъби, а ти помниш ли....
И тогава двоен вик на омраза разбил веригата, пресушил морето им от спомени, въдворил ги в реалността, в която седели един срещу друг с ръце, положени в скута, в центъра на онова малко селце в края на света и какво се случва, любов моя, това не са ли майките ни, дето така крещят, тези ли ръце искат да посегнат на плътта от плътта си, наистина ли камъни държат в шепите си? А, този синкавоароматен дим не е ли от лулите на бащите ни, любов моя, дето са ни обърнали гръб с цялото ледено безразличие на света, и къде са братята и сестрите ни? Ш-ш-т, тихо, не питай, любов моя, само ние имаме братя и сестри, само ние имаме майки и бащи, те нямат роднини, те са осиротели, ние нямаме вече имена, и дрехи вече нямаме, ние никога дори не сме се раждали, а това е прекрасно, защото щом не сме се раждали, то не можем и да умрем, любов, моя. А щом не можем да умрем, значи сме безсмъртни, и хайде де, подай ми неродената си ръка,любов моя,не се притеснявай от оковите, те не могат да те спрат, точно така, ела при мен, ела по-близо, не плачи, недей да плачеш, защото искам да ме гледаш с ясен поглед, ела и докосни със сърцето си сърцето ми и нека заедно бият, любов моя, и точно така, докосни ме, прегърни ме, вкопчи се в мен, любов моя, а, сега не мърдай! Не мърдай, за да улесним тълпата, дето все не разбра кое я различи от множеството, ето носят ни, на ръце ни носят, любов моя, но май не сме герои. Плачеш ли, не те виждам добре, защото аз плача, но само за малко. Ей, как забравих, та ние сме недосегаеми, нали не сме се родили, значи не можем и да умрем. И не мърдай с глава, любов моя, а целуни ръцете, които слагат въже на шията ти и им благодари, и ги благослови, любов моя, защото те без да искат ни сближават, вместо да ни отдалечат.
А сега трябва просто да скочим. Но да скочим, не за да се приземим, а да политнем, любов моя, да победим заедно алчния глад на земята, да го надмогнем да идем там, при светлината. И не се бой, любов моя, не знам какво е смъртта, но не ме е страх, лено е, никога не съм те лъгал, повярвай ми.
Само повтаряй след мен: "Заради общите ни тайни, заради познатото щастие, заради това, че благодарение само на теб любовта ми надви самотата...три...две...едно...скачам!"
Излъгах те. Не скочих с теб, любов моя. Не го направих. Но то не е от страх. А за да мога аз последен жив да те видя безжизнен. Само още малко, любов моя с прекършен врат, любов моя с изплезен език, виждам светлината, любов моя, виждам...