автор: meiia

I. Порой

Не е беда. Не е беда.
Направо си е бедствие.
Каква отчайваща следа,
останала от детството!
Да ми напомня за какво?!
Че се зазидах в страховете.
Мечтите си завих в платно
по-бяло и от снеговете.
По-мъртво и от този дъжд,
дошъл като че да ме дави.
Не е беда, че не обичам мъж,
а някакви си там представи.
Поне веднъж ме припозна!
Когато сам ме бе сънувал.
И аз повярвах. И не е беда.
А бетствие. Не съществувал
за мен. А всички страхове
във него бяха се разбили
като вълна. И пишат стихове
върху брега. За никого.
И от безсилие...