автор: Veronique

По ръцете се открояват белезите,
малките топчета, синините,
които да напомнят присъствието си по болезнен начин,
през следващите няколко седмици.

Мислите се лутат насам - натам,
и се хапят като освирепели кучета.
Проклети спомени!
Мразя ги!
Мразя и себе си,
че имам такива спомени.

Виждам и твоите белези,
те са повече.

Осем години на фронта са много време.
Аз се бия само от пет,
и все още се справям,
макар че,
понякога,
съм готова да се предам,
също като теб.

Ти,
ти вече си се отказал.
Виждам го в очите ти.
Толкова празни и толкова тъжно кафяви.
Виждам го по тъжната ти усмивка.

Прости ми,
но вече ще си ходя.
Чакат ме у дома.
Мен ме чакат, все още,
макар да не го заслужавам.

Ти нямаш дом, нали?
...
Късам се на хиляди безполезни парчета,
искам да мога,
искам да помогна,
но ти си горделив,
виждам го,
също като мен.

Господи, колко ли е страшно да си сам?