автор: aspirinC

И пак е срив.
Понякога се мразя,
тъй както никой друг не може да ме мрази!
За думите.
С които се предпазвам.
Но от какво, по дяволите, да се пазя?

От хората?
От външното влияние?
Това е тъпо - чувствата са мои.
А между мен и другите
живеят разстояния,
в които няма място за герои.

От болката?
Която отрезвява?
Която болка само аз усещам.
Стремежът
да се самонаранявам -
че този свят да ми е крив за нещо.

А думите
все повече излишни са.
Все повече превръщат се в проказа.
Като че ли без думи
няма вдишване!
И се множат, без нищичко да казват.