Днес ще ви разкажа една съвременна приказка - колкото тъжна и грозна, толкова и истинска. Не искам да ставам банална, нито държа да съм оригинална. Може да не повярвате, може и да заплачете. Сами преценете. Но сега четете, а после кажете - що е това?
Имало едно време един МЪЖ и една ЖЕНА. Срещнала ги случайността. Без да усетят - отдали се на страстта. ТЕ били много различни, но може би и затова се привлекли така безгранично. Единственото общо в тази идилия било, че и двамата били семейни и за куриоз носели дори еднаква фамилия. ТЯ била отегчена млада съпруга с безотговорен баща на красивата им мъничка дъщеря. А ТОЙ бил изгряваща "звезда" на небосклона от адвокатски съзвездия, който за пред цялото общество имал "идеално" семейно гнездо. Но всичко било само привидно, лицемерно и нагло. Всъщност той имал робиня - майката на децата му - перфектна, безмълвна, безправна.
Когато се срещнали двамата грешници, ТОЙ пожелал я. Безусловно. Помогнала му много властта. За отговор не приемал друго освен "ДА". Много дързък и агресивен, ТОЙ имал я. А ТЯ - наивна, млада и страстна - казала "ДА". Доста се поувлякла и всичко продължило така. Минали дни, седмици, месеци, даже години. Междувременно ТЯ разделила се с онзи лентяй - бащата на тяхната дъщеря.
Но ТОЙ? Неееее! ТОЙ бил "стожерът на най-малката клетка на нашето общество" - същото онова семейно гнездо. Каква пародия само! Дон Жуан бил като пеленаче пред НЕГО - на ден обладавал с гордост поне по една чужда жена. Понякога две, а понякога три. Любовницата и съпругата - не, това не се брои. По барове, кръчми, разврат и коли, ТОЙ пръскал всичките си пари. Тренирал усърдно и упражнявал упорито циничният си и арогантен език. Използвал непозволени прийоми и престъпни похвати за залагане на изкусните си капани. А баламите покрай НЕГО така неусетно се превръщали в негови шерпи. ТОЙ ги наричал "приятели" - колко наивно и колко нелепо. И всичко умело в цинизъм оплетено.
Между година и две след тяхното запознанство, ТЯ забременяла от мъжът си, който бил в странство. Видели се веднъж, но било достатъчно, за да предизвикат съдбата за куп неприятности. Мъжът й - художникът, човек на изкуството, залитнал по някаква танцьорка там в странството. Жената разбрала и проблемът готов. Възникнал отдавна тлеещия между тях спор. От години те вече си били чужди и взели решение касателно своите нужди. Художникът с два куфара - на автобус за Европа, решил тъй проблема, а ТЯ - с тяхното бебе в корема.
През декември, по празниците - банкет спретнали. Ядене, пиене, приказки разни. ТЯ неминуемо била поканена. Все пак се водела за примата на титана. И както си е по български - хапката била до освинване, а пиячката - до оливане. ТЯ естествено правила изключение, като се имало предвид нейното положение. Но в крайна сметка това било без голямо значение. Всички си тръгнали пияни-заляни. Останали само ТЕ двамата. Адвоката в пристъп на смелост решил да покаже свойта мъжественост. Така я показал на своята мила, че в миг на дивана ТОЙ повалил я. Глух за писъците й, сляп за ужаса в очите й, ТОЙ насилил я грубо, отнемайки без време мечтите й.
Безпаметна вечер за НЕГО била. А за НЕЯ? …без коментар. След два дни тревоги и болки се озовала по нощите в градската болница. Диагнозата била безнадеждна - в шестия месец - смъртта на бебето била неизбежна.
Три дни - дълги като години, три дни детето се бореше, три дни - детето умираше. Умираше в НЕЯ и ТЯ го усещаше. Усещаше и да му помогне с нищо не можеше. Не можеше и само ридаеше. За втори път изпитваше ужаса, че ще трябва да се прости без време с нещо от себе си. С най-свидното - с рожбата си. Първият път беше преди години. Но споменът отново бе възродил се. Но сега беше различно, причината бе друга. Насилникът бе заклеймил я.
Настъпи фаталната нощ. Засуетиха се доктори, акушерки, всички. Запрепускаха по коридорите с разни системи, колички. А кръвта си течеше, силно и неумолимо. Пристигна главният лекар и по тревога ги вдигна. За отрицателно време спретнаха операционната и на 4 градуса над нулата, вкараха вътре "болната".
Неусетно ТЯ влезе в тунела. Беше толкова слаба и бледа. Идея нямаше дали ще оцелее. Искаше само да си види детето. Знаеше вече, че това го губеше, но искаше за последно да си види другото. Но то беше в къщи, далече, и за свиждане късно бе вече.
Колко бе продължило всичко, ТЯ не знаеше. Събуди се вкочанена от студ, с нещо тежко отгоре си, в една тъмна стая. Какво ли беше това? Жива ли беше или това бе адът? Може би плащаше за своите грешки. Грешки човешки, но все пак грешки.
Минаха часове и ТЯ окопити се. Молеше докторът за малка възглавница. А той й казваше: "Добре дошло, Коте! Не бързай чак толкова!" Явно беше й писано да живее. Имаше още много да страда. Но в момента единственото й забавление бе да фокусира името върху бялата престилка на закачливия доктор.
Всички вие, моля простете, че ви накарах тази тъжна приказка да четете! Това е само началото на една голяма трагедия… Героинята в нея все още е жива. Пред вас е. Ето я!
Всъщност - ето ме!
Следва продължение...