автор: vintersorg

- Прибирай се, ще завали!
Ще те намокри!
- Престани!
От няколко дни
Вали
      Вали
            Вали!

Сутрин слънцето се вдига
бавно, морно, запъхтяно;
шум бълбука-дечурлига
с топката търчат от рано.
А как жури на небето
плахо огненият диск!
Току смръщи се- и ето,
облаци сноват от изток.
Пухести едни такива,
ала следвани от мрак,
който със печал залива
небосвода-похлупак.

Иде дъжд! Затваряй джама!
Щорите пусни до долу!
Бурята ще е голяма-
бързо фикуса във хола!
Пелената наближава,
лази тихо над главите,
а във гърлото- жарава,
и безсилие в душите.
Почна! Тежко затрополи
по перваза сам пороят.
Всеки гледа и се моли:
"Боже, само не и моят
дом отново да пострада!"
А безмилостният облак
гледа злобно всяка сграда.
Огън! Изведнъж се срина
цялото небе със трясък.
Черна сянка бързо мина
и се скри. А нов проблясък
хоризонта озари.
Горе зверове реват
и се лей безспир кръвта им.
Ту почакат и се спрат,
ту се сбиват пак и дим
от месата им горящи
се разнася из града,
дето няма вече спящи-
всеки пази си труда
и поглежда плахо вън
как градината потъва,
боже, като в страшен сън!
Покривът се пак огъва,
наводнено е мазето.
Падат с трясък керемиди,
а как свива те сърцето:
Боже, как не ти се свиди?
Толкоз труд, такъв мерак
да си наредиш дома
и да лисне порой пак,
разпилявайки труда!

Бурята навън вилнее,
зверове дерат небето.
Всеки в своя дом немее,
стиснал пред гърди детето.
-Мамо, много силно бие
по прозореца дъждат!
Казва малкият и крие
очи в майчиния скут.
Шум от покрива долита,
в миг пропукват се стените...
-Бягай, покривът полита!
Ще те затрупат гредите!
Майката тича към двора,
стискаща с длани детето.
Наизлизат навън хора,
вайкат се:"Горкото, клето..
Пак добре е, че сте живи!"
Отгоре пороят плющи
над градини и над ниви,
над планини и гори.
Покривът се сгромолясва,
хлътват с болка стените.
Гръм!Светкавица проблясва
и се слива с плача на жените.
В кал затъват стъпалата,
с кал изцапани ръцете,
в кал застинала душата,
сетивата, умовете...
Бездомникът ръце протяга
към небето в отчаяние:
"Защо?", и гърлото го стяга,
и политва със ридание.

А утрото пак идва свежо,
като момина сълза,
а за спомен от валежа-
само локввички вода.
Слънцето пече игриво,
пърхат птички из простора.
Само в сърцата е сиво,
в сърцата на бедните хора...

   20 юли 2005