автор: mocca

Не искам да пиша никога повече.
Защото мразя да пиша.
Мразя да се адаптирам.
Мразя всички Вас, които се напасвате удобно.

Някои знаят какво перифразирам.
Не мисля, че в моя случай се касае за дефект на мисленето.
Винаги съм го мразел.
Адаптирането.
Цялото ми Аз винаги го е мразело.
Това Аз, което така и не познавам.
Което съзерцава огледалото.
И губи представа.
Кой съм?
Никой съм.
И така е по-добре.
Няма да се натрапвам на никого.
Ще живея едновременно вътре и вън.
Плащайки си осигуровките, но с Друга идея защо.
Няма да пиша повече.
Но ще записвам другаде.
Не на материални носители.

Мразя да пиша.
Мразя глупави събирания.
С глупави хора.
Снобите на изкуството.
Които си мислят, че Писането ги прави свръх-, улра-, мега-.
"Аз пиша"
Казват.
И мислят, че това ги прави повече.
А грешката е най-вече в "повече".
В непрекъснатото сравняване, което ненавиждам като че ли най-много.
Дали е неизбежно, не знам.
Просто не искам никой да го започва с мен.
Защото за съжаление отвръщам със същото.

"Аз имам вече 145 стихотворения"
Казва една съученичка.
И ние трябва да ръкопляскаме.
И да сме горди с постигнатото.
Аз пък имам 4 кила поезия.
а аз двайсети шест метра.
Веселба.
А на мене ми се реве.

самовлюбеност.

Екстремен егоцентризъм,
в територията на който другите са огледалото на Аз.
Аз трябва да бъде харесан.
На всяка цена.
Другите са част от Аз.
Тяхното одобрение е собственото одобрение.
Те са мярката.
Нормата.
Стремиш се да постигнеш Тях, а не себе си.
(поздрави на Блага Димитрова, Лавния).

Моят Аз предпочитам да поставя в ъгъла.
Не от комплексарщина.
А защото там е най-далеч от: "коя метафора да сложа тук."

Не искам да пиша повече.
Мразя Ви.
Не искам да ме харесвате.
Не искам да съм шикозната розова дъвка,
залеонала за подметката Ви.
да театралнича и да изнасилвам чувствата си,
за да изродя някакво си там произведение.
Вие сте Никoй.
Както Аз съм Никoй.
Само че аз знам защо пиша.
А Вие не знаете.

Пишете,
за да се доказвате,
да правите впечатление,
да получите харесването Им.
Вие - тези, които не признават Нищо освен
величието на Аз,
не можете без Те - огледалата,
в които се оглеждате,
защото не понасяте самотата.
Самотата, без която не мога.

Всъщност отделяне.
Искам да се разтворя в течности, които не Ви съдържат,
да отзова посланиците Ви,
да Ви забраня в пространствата си.
Омръзна ми да обсъждам.
Чашата преля.
Чаша, пълна с поезия,
наводняваща кухнята,
етажа,
бълваща отвсякъде.
Преяжте с поезия.
Спукайте корема си.
Мразя Ви "поетите".
"Аз съм поет"
и си умирате от кеф.
А аз съм чистачка
на коридори и прозорци
и нямате представа
какви са моете представи
за бетона,
пантите,
фаянса.

Ще се радвам да продължа
да бъда никoй,
да пиша тайно
и да крия името си,
защото то не е важно.
Не е важно кой е по-,
кой е най-,
онази Ваша игричка
на демонстриране на личности.

Мразя Ви неистово.
Особено когато виждам
думите си,
идеите,
перверзиите,
частите от липсващите ми ръце
в произведенията Ви.
Няма да позволя да ме използвате,
човъркате,
дисектирате.
Затварям се.
Най-красиво е неказаното.
Ще твърдя,
че не познавам Дъбарова,
за да се смея на надменните ви физиономийки.

Оставам сам.
Само Аз и Думите.
не съществувате.
А в стаята ми мерише на сперма (и на зачатие).