автор: Janie

Нощ покрива града.
Нукога не е тихо, постоянно леко бучене, кото в кошер. Ако затворя прозореца, може би ще е тихо..., но ноща е толкова красива... не искам да я затварям навън зад стъклото. Наближава полунощ. Изморените ми очи искат да се затворят, да заспят и да не виждат нищо, но не мога... не мога да ги затворя.
Как може някой да е сам сред осем милиона натъпкани в един бетонен свят?
Как може някой да е сам сред хилядите коли в следобедния трафик?
Изморена съм до болка... Искам да легна и да заспя! Искам да спя с дни! Утре ще дойде и новя ден ще донесе още шум. Светлината ще пронизва. Света ще хукне в нови посоки... Тук никога не е тихо. Нощем илюзията за забавяне е пълна. Може би е от тъмнината, въпреки, че никога не е абсолютно тъмно. Уличните лампи и рекламите хвърлят светлината си на всякъде. Поглеждам към небето през прозореца си. Безброй падащи звезди....не, самолети...небето тук не е девствено. Навсякъде кипи живот.
Как може някой да е сам тук?
Още една безсънна нощ. Ще си легна, ще загася лампите и ще затворя очите си.
Но няма да спя! Неспокойно ще се спусна по вертикалата на сънищата си заедно с това леко, постоянно бучене.
Може би тогава ще мога да се върна там от където дойдох. Ще мога да се разхождам през горите на един друг свят, там където ноща е тъмна и тиха. Когато погледна на горе ще видя звездите и ще мога да мечтая за далечни земи окъпани в непозната светлина.
Новият ден... ще дойде с ослепителен блясък и безумия шум на кипящ живот. Ще ме измъкне обратно по вертикалата. Ще ме поеме. Хора! Милиони хора, които пресичат пътя ми всеки ден. Навсякъде!
Как може някой да е сам сред толкова много хора?
Едва ли има по-самотен индивид от този, който е сам в големия забързан град...
Докосване...топлината на друго тяло...силата на нещо едва изречено...