На И.-Укротителя
Прикривам се сред шушнещите с вятъра треви
и здрачът ме забулва с нереалност-мамещо- безплътна.
Мойта сянка в сенките на джунглата попи,
с меки стъпки се прокрадвам по-навътре.
В твойта Джунгла многолика пропълзявам:
на вековни мъдри стволове,навързани с дузини
със лияните на времето,прорасли спомени се олюляват,
сякаш са избесени езически богини.
Отминавам.За хиените са плячка.
И за кучетата-в глутници всеядни...
Скок:маскиран ров-нима ме вземаш за глупачка?!
Но...разсърден,тромав носорог-ще падне.
Тъмнината има хиляди лица от анонимна идентичност.
Звуци-сенки-миризми-очи-очи-очи...
Пламват ярко във съзвездия мистични
и по кожата ми палят тръпнещи следи...
Равномерно тичам по пътека равна-до прозявка.
Доверявам се-инстинктът ми мълчи заспал.
Хоп! Парче скала-почти като задявка-
остър ръб драперията мъхеста раздрал.
Ще се покатеря-изпод ноктите ми стърже:да настръхнеш;
в тъмните корони на високо-стреснат крясък-
в лепкавия мрак потъва,глъхне...
Като звънки капки в тишина от пясък...
В тъмното проблясва-сребърни искри трасират ручей.
Каменливи брегове;мирише на вода.
Тук да стигна дълго исках-май сполучих?
Жажда? Да. И друго-
ноздрите улавят слбо търсената миризма.
По брега на ручея вървя с походка лека.
Все нагоре-в планината,дето изворите оживяват.
Бързам.Ручейният път е път далечен,
a пък звездната жарава откъм изток в севтла пепел изсивява.
Бързам. Там ще стигна призори-по изгрев,
върховете снежни слънцето щом зацелува-
дремещи,смутени,розови титани
в езеро от синя необятност плуват.
Там-по изгтев.Призори,щом съмне-
златни ребоси изгряват из гората
и Момчето,с блясък лудост във очите тъмни,
туй момче,което повелява в Планината,
младия жребец извежда сред сребристите полета,
светещи във млечно-бисерна омара...
Младият жребец-водач на хергелето-
дива волност на очите му във ъглите догаря...
Тежък път го чака до егрека;
под седлото и юздата-дъ-ъ-ълъг ден,
а под сянката на старите дървета
старец белобрад ще гледа умилен...
Ще се притая до вирчето за водопой.
Бавно ще се нижат часовете:аз ще чакам...
Може би ще мине обедният зной;
аз ще съм се сляла със тревата и земята.
Подир пладне-напорът за свобода щом бвде укротен-
морният жребец ще дотопурка до вира.
Гаснещите му очи с тъга ще гледат право в мен,
ала погледа му-бягащ-нищо не ще спира.
Шия ще отпусне тежко,към водата ще псегне-жаден.
И тогаз,аз ще приклекна и ще скоча:
Х-Х-Х-Р-Р-АЗ !!!
Той от болка ще изцвили-ужасен,предаден,
а от гърлото му сила алена ще заколкочи...
Х-Х-Х-Р-Р-А-А-А-УАУ-УАУ-А-А-А-А !!!
Тържеството ще реве победно в мен.
Ехото ще го търкаля дълго по върхарите самотни;
конят ще се сгромоляса-смъртно повален,
а пък аз ще пирувам със трупа на още топлото животно...
После ще съм укротена-сита и доволна.
Със покорство изненадано при теб ще се завърна.
По следите ти-Ловецо на мустанги волни-
твойте стъпки в свои ще превърна.
Огънят ще къса вечерната синева
с остри,съскащи плестници,
аз ще сложа в твоите нозе глава-Укротител на Лъвици.
Ти ще дремеш-стоплен,уморен;
аз ще промърквам като тих рефрен...
***
Нощен рев от джунглата те сепва.
Рев-отчаян,ужасяващ,кръвожаден...
Хищникът у мен не трепва:
туй е завистта на гладен.