автор: Moby

Понякога ми е страшно трудно да говоря…
Хората не те предразполагат…напротив, заливат те, напълват те до горе с глупавите си лични драми…драмички, комедийки, фарсове…нищо истинско, нищо дълбоко…само поза.
Всеки път искам да избягам, да се скрия от пагубното им влияние…от безличието, с което ме изпълват..
Понякога се лъжа ужасно…струва ми се, че съм намерила някого, с когото просто да седна, да се напия, да споделя нещичко за света си, за страха си, за истината, за живота на обречените души.."Осъдени души".
Tолкова ужасно ми липсва искреността, истината!
Иска ми се хората да умеят да говорят това, което наистина изпитват, да не се покриват с купчини от смрадливи задръжки…
Тълпата ме смазва понякога. Поради това доста често се обърквам и решавам, че аз съм грешната, че аз съм тази, която трябва да се поправи, да се промени.
Решавам, че след като все пак 90% от заобикалящите ме индивиди изглеждат така непринудено щастливи, все пак явно в моя мозък има нещо нередно.
Защо не ги разбирам, защо не им вярвам, защо ми изглеждат толкова скапани и изкуствени, толкова нереални, като намазани с дебели слоеве пудра, грим, като наложили плътни маски от мимики, усмивки, думи…
Такива наблюдения ме натъжават, иска ми се да намеря някакъв начин да им разкажа, да им помогна, да им покажа, че има и друг свят, друг свят отвъд пошлостта, преструвките, смешните принципи, престъпените обещания и фалшивите усмивки..
Опитвала съм, толкова дълго, не се предадох доста време, исках да съм силна, но не става…нищо не се получава.