автор: Silver Wolfess

Вода във шепи. Обич нелогична.
Обичаме се даже въпреки…
От вятър довеяно зрънце пониква -
сираче сред подредените лехи.
Неизречена. На други не прилича.
Така се любят сънени треви…
Преди изгрева започва сенокосът
и от първата роса ще ги лиши.
Безпосочна. Не търпи метаморфози.
Няма критерии за взел и дал.
В окото на слънцето за да надникне
се обрича на крилете на Дедал.

А после… После дано не намеря
разумните доводи, с които
да те пропъдя от мълчанието си...
За полетите се плаща с крилата.

Вече денят изнемощял поляга
в цигулковите форми на брега,
в сянката на птицата вградена,
отвъд хоризонта е моята следа.
Не търси в раковината гласа ми,
като Одисей за мачта се вържи -
аз съм само светлото намигване
сред най-сивото на сивите ти дни…

Няма фойерверки и шампанско,
вино тежко е, в душа лежало,
отпивам те, а нейното пиянство
от суети изчиства ме до бяло.

Двама сме онова ирационално,
нужно в рационалните ни дни,
докосване до нещо изначално -
повече от жена и мъж сме аз и ти.
Две песъчинки време от безкрая,
две такта в мадригал небесен,
невинни като сърцето на водата,
естествени като листопад наесен.

21.07.2005