автор: kamyche

Пият Слънцето и Луната в една космическа кръчма
хулят старите спомени, вдигат чаша след чаша,
че отдавна не е била толкова кръгла и кръшна
Луната, а пък Слънцето тъй горещо и тъй разпасано.

И се киска Луната разголила луничаво си рамо,
ветрее небесни поли без да иска, невинно.
Грее Слънцето ще я запали, сякаш е кръчмата сламена
и се вихри купонът небесен във жълто и синьо.

Но внезапно скръцна вратата. Сякаш нарочно.
И една млада Вселена безмоторно кацна отнякъде.
Очите и тъжни и тъмни, а пък тялото - гроздове сочни -
даже Господ би прегрешил ако я срещнеше преди лягане.

А какво да говорим за нашето грешно и палаво Слънце,
заискриха лъчите му, ще се пръснат панталоните от светлина.
И усети Луната, че трябва самичка да си обира грънците
и излезе самотна, посърнала в нощната тишина.

И какво понататък се случи, незная.
Кръчмарят без да му мисли, сложи табелка затворено.
Изтъркулих се аз на Млечния път към края
и забравих дори да попитам как да се върна при хората.