автор: Administrator

Първия коридор, за който се сещам, е този в училището в родното ми село.
В този коридор са пребили от бой единия ми дядо. Защото имал „наглостта" да твърди, че не може човек, който не е отгледал и една крава през живота си, да учи другите как се гледат сто крави ... В интерес на истината, аз съм бил на 4 годинки тогава и не си спомням точно коридора. Спомням си обаче, как докараха дядо в една каруца и го стовариха пред портата ни целия в кръв. Аз никога няма да забравя този коридор.
Първия коридор, за който имам ясен спомен, е коридора в основно училище „Димитър Благоев". Вече във Враца. Междучасията си умирахме от кеф, уж нехайно да се блъскаме в момиченцата или да ги дърпаме за плитките. А те пискаха тъничко, но все гледаха да не пропущиме некоя. В този коридор за пръв (и предпоследен) път се сбих за „жена". Сбихме се с Гошо Божинката. Не стига, че преписваше от мен домашните по аритметика, а имаше наглостта да се блъска с едно Верче, на което аз си умирах да дърпам плитката. Набих го тогава Гошо и Верчето избра да й дърпат плитката, а не да я блъскат :)
Следващият коридор е този в строителния техникум. Всъщност като курсист в техникума си спомням няколко коридора. В края на единия бяха кенефите, в които се събирахме да удушиме по един фас на екс и да обсъдиме физическите дадености на колежките. Другият е втори коридор на лекоатлетическата писта на стадиона. Да издърпаш на щафета 4х100 втори коридор при жребия на някое състезание, си беше като да удариш 5+1 от тотото. Защото бягайки на първи пост (мене тренера се ме слагаше на 1-ви да „дръпна", а и твърдеше, че съм бил добър на виражите), виждаш всички пред тебе и си скъсваш задника от тичане, белким ги стигнеш. Ама и зад тебе има един да те гони, та си имаш още едно на ум. А по трибуните пищят та се късат ония с физическите дадености и надбегването ставаше мам'си джейс ! Третият е картинг пистата. Тя си е като коридор. Защото, ако излезеш от нея и настъпиш тревата отстрани, буксуването ти е вързано в кърпа и времето ти заминава на кино. Пак там отива и дуенето ти пред наблюдателките, че „ония от механотехникума ше видите как ше ми дишат пушилката". А вече в четвърти курс, се запознах с още един коридор. Пак свързан с пушилки, но вече в рали спорта. Да си „в коридор" е термин за каране при нарушена видимост - например по сух черен път или разбит макадам, когато пушилката е такава, че трябва да се „мушнеш в коридора" зад някой пред тебе и да караш само по ориентир от задните му светлини. Да се молиш тихо на ум, да не изчезнат мижавите светлинки пред теб, защото преди още да си го осъзнал и ти също си в дерето. И да слушаш в шлемофона монотонната диктовка на навигатора си не с две, а с четири уши, за да си подготвен за предстоящ завой и да реагираш със съпинячката точно две десети, преди да светнат стоповете отпред. Мдам ... гот беше.
Първия софийски коридор, който още помня, е коридора на бившия хотел „Севастопол". Там татко плати леглото ми за пет дни, остави ми джобни, разказа ми как да стигна до ИСИ-то (там щях да държа приемни изпити) и ме остави с един сак в коридора. Рече ми - „Ти си голем мъж вече и се оправяй сам. По-добре да ми се върнеш след два дена, отколко да разбереме сички, че те не бива за нищо чак след пет години." И си замина. Помня и коридора към изхода на старото ИСИ. То си е направо като фоайе. Там, след първия приемен изпит, на излизане, за пръв път плаках. В София. Защото отпред беше пълно с майки, татковци и баби, които си чакаха кандидат студентите, а мене не ме чекаше никой. И като се замисля сега, се чуда, от кво па мааму стара чак толко ми стана мъчно тогава, ама а де !.. Като студент си спомням още един коридор ... Пак е термин - при парашутизма обаче. Само дето движението в тоя коридор не зависи само от тебе, а ти го осигуряват маса други хора. Зависи от силата и посоката на разни въздушни течения, скоростта и височината на полета на самолета и един куп още дреболийки. В началото на коридора е една зелена сигнална лампа над главата ти, по средата е чаршафа сгънат от тебе, но проверен най-малко от още трима души, а в края му е един кръг, който отгоре изглежда като мишена на стрелбище. Светне ли лампата, фейкаш се в бездната и, ако оня куп от хора не ти е нагласил коридора, със сигурност ставаш един от онези, които потвърждават лафа - „парашутистът е човек, който слиза от дърво, на което никога не се е качвал". Те тоя коридор е несравним с нищо на и над майката земя ... даже и бънджито му диша прахта.
Оххх ... май се увлекох в писане ... ще ме прощавате.
Има и други коридори, ама ше ги мина на тъгъдък, да не ви отегчавам повече. На тех им викат коридор 750 киловолта „СССР-СРР-НРБ" (между другото единствен на Балканите, втори в Европа и 5-ти в Света), пръстен 400 кV, разни коридори със съседите ни на 400 и 110 кV - три с Румъния (вкл. 750-те), по два със Сърбия, Турция и Гърция (единия с гръцко изградихме, другия само проектирахме, но си чака реда), точно 32 коридора из пущиняците на арабите и един куп коридори вътре у нас. Както и единствените коридори, в които съм бил под земята ... колекторите за тристранното захранване на НДК. И навсякъде съм оставил по нещичко и от мене си ... което може и да ви звучи помпозно, но некакси ме топли отвътре.
Има още един коридор, по който също много се надам да мина - с Македония.
За да мога най-после, с чиста пред мене си съвест, да премина за последно и по коридора на мечтата си. В единия му край е къщата ни с двора тука в София, а в другия - една моторна речна яхта, един кон и един коридор, в който пребиха дядо ...

Това бяха част от моите коридори.
Бас ловя, че всеки от вас има своите си. И на още един бас бих се хванал - че вашите коридори са по-добри и са ви по-мили от моите си. Няма как да е другояче. Мисля си и друго - щастливи сме с вас, че ги имаме тези наши коридори. Защото не мога да се начудя на акъла на некои хора, дето цел живот се стремят само към един коридор.
Коридорът на властта.
Не стига, че е само един, а на сичкото отгоре късичък - само от Дондуков 1 до Дондуков 2. А най на сичкото отгоре - целия под земята ... през коридора на подлеза пред партийния им дом ...