автор: PorcelainDoll

1989-2005
Рахитичните ми ръце висят апатично от двете страни на леглото...На луната светлина просмукваща се през щорите се открояват два-три белега...не че ми пука,няма кой да ги види точно сега.Слабите ми глезени болят...две-три спукани от безсмислено тичане ,три-четири синини от инцидентно и къде не -чак-толкова-инцидентно удряне в разни ръбове...Несъмнено съм най-красивото момиче на света точно в момента...
Лежа като във онова стихотворение на Далчев-"в стаята под покрива тъй близо до самия небосвод"
Главата ми пулсира,въпреки че е по-празна от всякога...Нещо се стича от очите ми.Надявам се че е кръв-от сълзи ми омръзна. Надали. Опитвам се да видя нещо...каквото и да било...но всичко което се намира пред очите ми в момента е една ужасяваща стена със сини тапети на кученца."Мда,мамо,много сладко стана." Въпреки че ако някога попиташ щях да си избера тъмнолилавите дето напомняха на морга по някакъв много смътен начин.Отсреща на стената виси леко пораздран плакат на SlipKnot...дали пък да не си поиграя и аз на доктор за 5 минути...да разрежа сърцето си и да пусна въздуха навън...а Джоуи? Плаката е по-мълчалив от всякога.Все пак питам само с очи ..."Да ги скриеш тези изроди,че бабите ти какво ще кажат".Как пък не...те са всичко което имам...а бабите ми могат да си заврат банкнотите и розовите блузки където дядо не огрява...
На бюрото на брат ми лежи купчина снимки в рамки.Снимки на хора които ми липсват...Гошето ми се плези омацан с торта...мда това сякаш беше на-великият рожден ден който съм имала...ама то сигурно беше заради водката в пепсито...къде си ти приятлю?Още ли тичаш след разни руси фусти които никога няма да те оценят...Аз и Крис като мислителят на Роден...като двама такива...аз съм копието...А ти къде си,а? Стига с тая София...Ти ела-Куков ден наближава да знаеш.Тогава и Вальо ще ми звънне.Той дали помни нашите върколачита...щяхме да ги храним с Staropramen и розови дъвки орбит.Едва ли.Мне-прекалено е зает да се прави на Властелин на тъпачките...Снимка на сестра ми и баща ми от бала.Чудничко беше...аз обаче нямам снимка със сестра си...заради бабите...имам само спомен как се напихме с кавалерите на бала...като мъже...а сестра ми скоро ще изчезне.Ще ме остави самичка срещу цялото роднинско войнство...Срещу света като цяло...Все някога трябва да ми ги заковат на стената тия снимки.

"НАМАЛИ ГО ТОЯ ДЖАНГЪР" дочува се вик от дебрите на къщата.Недоволни родители.
Прошепвам едно не-чак-толкова-тихо "Умри!!!" и се надигам бавно по посока на компютъра.Какво не им харесват на Менсън?!Аз мислех че са свикнали да ги гледат по цял ден върху тениските ми. Уф,да бе-те в тая посока много-много не се заглеждат...
Всичко си има тая музика -и резачки,и красъци,и горчиви текстове с още по-горчиви подтекстове...Ако само се бяха заслушали...
Да ама тая няма да я бъде....Хайде от мен да мине volume-то на min...Ще мина и без Менсън днес...А Те дали ще минат без мен?
НАли ме мразят-ето вчера мама ме пита дали мисля че и е много приятно да ме глада какъв съм изрод.Ама аз не съм виновна...и тя много добре го знае...какво пък нека се изгаврим ...някой и друг крясък не е навредил на никого...хихихииххи
А на баща ми не му пука..ама изобщо...той е решил че "явно детето е тъпо" и не се занимава.
Обичам го това семейство.Наистина.
...
"Никога няма да се измъкна от тук
не искам просто да се нося във страха
мъртъв астронав в космоса
вашият свят ме убива
вашата война ме убива дисасоциативно"
...
Не,аз не плача...аз просто гледам тавана и се чудя кога всичко ще свърши и ще се претопи в протранствено-времевия континуум за да се появи в някоя друга вселена като чиста форма на любов.Теорията на хаоса е прогорена в очните ми дъна.
Не-аз не стоя безучастно...
Аз чакам...чакам...полу-жива...не-мъртва...бавно потъваща в кататонията на рамкирания живот който няколко тъпака са ми начертали...Маниакална депресия,ли?!Не.Надежда.