автор: angar

Бях във розова градина,
покрай пътя, под калина.

А по пътя - във редици -
хора, зверове и птици...

Пинчето край мене мина.
И Амарче ме подмина.

Подир тях Калина - бърза
като на любовна среща:
сякаш Лари с Калигула -
двамата - стоят отсреща!

Всичко живо се изтече -
никой "Здрасти!" не ми рече!

Аз останах тих и тъжен.

"Боже, колко съм ненужен!
Боже, колко съм безличен!
Боже, колко съм излишен!"

Мрак прилегна, слънце зайде.

Неочаквани, омайни,
зазвучаха Трите гайди!

Постепенно, отдалеко,
прилетяха леко, леко,
в мека нежност ме обвиха,
мъката ми разтопиха.

"Тъжно ти е на сърцето?
Вдигни поглед към небето:
сред пространствата огромни
всички сме така нищожни!
Твойта мъка безутешна
е такава дребна, смешна...!"

Както си стоях, унесен
от вълшебната им песен,
в миг се стреснах разтревожен:
тоя сън не е възможен!

Трите гайди са далече -
откъде се чуват вече?
Трябва някак да ги върна!
Искам, трябва да ги зърна!

Боже, накъде да свия,
Трите гайди да открия?

Таз Вечерница в небето -
ти ли си това, Венето?

Или, цялата в позлата,
грееш откъмто луната?

Дай ми двете гайди, Боже -
до сърцето да ги сложа!

А пък теб, добра Венето,
теб те сложих във сърцето!