автор: mastilo

не съм морфолог, любител на топологичното,
прекрасният дюстабанлия, ми викат още -
онзи с карфиолените малформации зад челото
и сухия чатал на третото око - устата ми,
(прилежно сгънат сертификат за автентичност,
по-блед от крачещо клише по обед,
по-ярък сам зад чужди устни в тъмното)
и тази квалитетна подигравка с анатомията,
една идея вляво и надолу педя от брадичката,
чертае огледалната симетрия на себе-то
до тъканната мекост в сюр-а на сърцето ми,
дали е генетично закодирана сама постеля?
.
сондирам, ударно-пробивно кълцам зримото,
когато уредите ми пищят на влага
и любя атипично, енергично огнедишащи
себеподобия, дори неосъзнатите
.
а мисленето как ме изтощава само,
понеже другият живот ме превъзбужда,
а опитите ми да анализирам са влудяващи
и пак до знак за нещо предстоящо
и пак до тази прелестна тревожност,
защото без спомени, времето не значи нищо,
а храната е удоволствие, не просто гориво
и очите ми не са девствени за сълзите,
а дали мога все още да мокря страните си,
когато пясъците са повече от тропическите гори
и душата ми не прави изключение по стоицизъм,
а без извинение и обяснение не се напускам,
защото знам, че щастието не е в настоящето,
а в местата, където искам да бъда, да ида
.
и въпреки това, понякога звуча ужасно
и циничните нотки в гласа ми издигат статуя
на красивата жена зад писалището,
когато мозъкът е маринован, кожата пане
и скелетът - съдебна зала,
заседателите - уморени вени,
плетачи на фитили, не и за кандило
и сладка бяла смърт е честността ми
до съмналото, топлото и онзи ми кураж
да съм различна