автор: Calighula

Тегав и дупкав е пътят... семеен.
Сдрускващ те с кални... въпроси.
Ти - бездуховен, превит, безидеен,
чудиш се кой колко носи!

Хлътваш във локва. Помия те плисва.
И се оттича полека...
Идва момент и на тебе ти писва.
Кривваш в странична пътека...

Газта натискаш. Драго ти става.
Пламваш в безвремие лудо.
"Мъж ли съм аз или лукова глАва."
Плъзгаш се. Истинско чудо.

Идва момент и пътечката тясна
на магистрала се прави.
Врътваш волана. Със скорост бясна
пътя намираш пак... Правия.

Тегав е пътят. Дупкав и сив.
Ала отвреме навреме
Господ дарява ни с друг - леееееко крив.
Всъщност, на кой ли му дреме?!