автор: Obgru6tane

  С решимостта на набелязалия своята цел хищник, с ранимостта на уловеното животно, чакащо повелята на господаря си… Вървеше. Някъде в края на този коридор бе тя. В края, края на проклетия коридор, дълъг до полуда, еднообразен с хилядите си заключени врати… Коридора, от който май вече търсеше изход. По него вървеше. А в дъното… дали там бе тя… Дали единствената врата, на която пожела да почука, щеше да се отвори. Дали щеше да прекрачи прага й, след толкова време, прекарано по коридорите на страха да останеш сам.
Ключът превъртя, тя отрехна врата. Беше ли готова да бъде прилепена до едно забранено за нея тяло, да се остави на устни, принадлежащи на друга, да се отпусне в едни ръце, тъй дълго докосвали другата… Беше ли готова да му позволи да напусне коридора си поне за миг, за да сбъдне една прикривана нейна фантазия, редом с един несподелен негов копнеж. Не! Човек никога не е готов да прекрачи собствените си принципи. Затваря очи и го прави със страха на неубедения в праведността на постъпките си човек, отказал да мисли в миговете, когато е време да чувства. Но да, прави го.
И те танцуваха… Дълго танцуваха. Преплели ръце и тела, слели плът и същество, танцуваха на музиката, звучаща само и единствено там, в нейната тяхна стая, само в мислите и пулсиращите им от възбуда тела. Незнаен танц, забравен дори от тия, дето си мислят, че умеят го, вплели се на възел в тесните кревати на задимените си от порнографски емоции и неконтролируема самота мозъци… Но те именно, другите, всички вън от оная стая, не знаеха, не помнеха или не бяха родени, за да узнаят истинността на оная физическа наслада, дето след дългите игри на търсене и обладаване, трансформира сама себе си в оргазъм на психиката и духа… В изживяване от друго едно измерение. А те двамата, избраниците на онова там, над нас дето е, усетиха го всичкото това и отдадоха телата си един на друг… Защото онова, което той изживя тогава… Което видя в нейните очи в мига на въздигане… бе неописуемо…Сякаш в онзи точно миг в разширените и до краен предел зеници, той видя невижданото… Видя смисъла и предназначението си и съзна истината, която всеки се стреми да открие, но никой не е готов да понесе с цялата и тежест и значимост. Тя беше Единствената, Жената, Неговото момиче… Беше ТЯ. И всичко сякаш изведнъж се промени, пространството вече се бе оцветило иначе някак, когато тя отпусна глава на гърдите му… И малко след като се отпуснеше в ръцете му, малко след като успокоеше кръвта и образите в главата си, тя също щеше да усети най-красивото, най-желаното, най-плашещото. Бе покорена. След като вече бе покорила - несъзнателно и абсолютно. Безвъзвратно.
Може би тази нощ те не заспаха… Може би наместо да спят, продължиха да чувстват. С отворени или не очи, но все така притиснати и мълчаливи. Тишината на помещението сега бе изпълнена с хиляди надбягващи се неясни образи от всичко минало и бъдещо, населяващи не настоящия миг, населяващи вечността…
На утринта слънцето не бе същото, света и самият хотел не се събуждаха така, както се бяха будили по-рано. И те двамата, прегърнати и сякаш някак странни, мислеха различно…
Този мъж до нея бе момчето, което тя виждаше да пали цигара вглъбен на всеки пореден купон. Или пък той откриваше нея пак там, на терасата, свита и неразкрила себе си, готова да говори и плаче за неща, останали невидими за другите… Бе го слушала да и говори за онази, другата, бе го съветвала и прегръщала приятелски, а когато на свой ред тя се задълбаваше сама в себе си, обладана от алкохолната самота на събиранията с познати и непознати, той все се намираше да седне до нея и да я накара да поплаче в ръцете му. Превърнал се бе в човека, дето пазеше гърба й, в този, който можеше и искаше да я изслушва и да бъде изслушван от нея. А тя - малкото момиче, компас и карта към сърцето на друго едно момиче. И ето я сега - жена до мъжа, прескочила тайно ненавижданите бариери на женската солидарност, може би мъничко изневерила и на собствената си вяра в значението на една връзка. Дори още повече - в значението на една дълга и стойностна връзка. Негова връзка… с друга.
И когато, бягащи от погледите на другите, те се разделиха все тъй мълчаливи, странни и свързани, тя заключи отвътре вратата на банята, за да заглуши новородените си страхове с песента на леещата се върху нея вода. Чий бе той сега, или по-скоро, коя щеше да нарече той своя. Беше ли тя в сила да застане между чужда една връзка и как се осмеляваше да претендира дори наум за мъжа, принадлежащ на друга. Или тя бе само отражение на едно бягство без стойност за него… След такава една нощ… След нещо подобно… След като за първи път бе се отдала истински… Ранимостта на уловеното животно, чакащо повелята на господаря си…
Той напусна стаята и все такъв…човек, съзнал истина, по-голяма от него самия… човек не на себе си. До преди миг до нея той се чувстваше на мястото си. Сега, ето го, заобиколен от трагичната реалност на коридори, алеи и задължения, възвисен и грешен, открил и пренебрегнал… В продължение на няколко години той се наричаше влюбен, обичащ, обичан…След една-единствена нощ, през която тези и какви ли не други "понятия" придобиха съвсем различни измерения, той помнеше само някаква любов с друга една, обещания и силни думи, произнесени с вяра. В изминалата нощ се бяха родили така много емоции в него, че все още не бе ги съзнал всичките, и все пак бе умряло с тях и нещо друго… Нещо, с което бе привикнал, нещо, уж агонизиращо отдавна, уж от доста време дотегнало и изчерпало само себе си, и все пак… нещо обичано… Ако един път кажеш "обичам", а после (независимо от изминалото време), се отречеш от това, не отричаш ли самото явление "обич"? Над трупа на една любов може ли да се роди нова и, ако може, нима и тя няма да е смъртна като предходната?… Що за любов е тази, която не е вечна... Предателство не е ли над самата любов да я заменяш с друга една.
…Няма любов, има коридори… Губиш се в тях, потъваш в мокетите, с които са застлани, задушава те въздуха им, отдавна издишан, а в края на всеки един те чака нов коридор…Коридори, коридори… Лабиринти безпътни и вечно невечни…Любов, погреби ме със себе си…