автор: Veronique

Понякога ми се иска да съм невидима,
да имам шапка, която да ме крие от всички,
от досадните напътствия на майка ми,
от монолозите на баща ми за живота по принцип,
които той нарича разговор.

Искам да съм невъзможно прозрачна,
като чиста вода,
като въздух,
като топло чувство.

Да не съществувам
- не и материално.
Да нямам нужди,
само да усещам.

Искам да чета мислите на хората,
да се вмъквам във всеки помисъл,
да съм бледо отражение,
сянката на дървото,
песента на птицата,
да съм шума на вятъра в клоните.

Господи, нека... .

Колко ли е хубаво да си само невидимо чувство,
а не материя изградена на базата на чувствата?

Вали,
днес вали,
и сякаш няма намерени да спре,
а дъжда, понякога, потиска.
Обичам да вали,
но днес това ме натъжава.

Искам да съм невидимо тиха,
за да не ме забелязват,
за да мога да съм особена,
за да не питат какъв е този странен блясък в очите ми.

Очите са прозорец към душата,
а когато блестят - това е, защото имаш такава,
жива душа,
и все още не си станал обвивка.

А не защото си пиян.
Майка ми така казва - блестят ти очите! Пияна ли си?

Как може да съм пияна в десет часа сутринта?

Искам да съм невидима,
за да не слушам постоянните натяквания,
за да съм свободно опиянена от свободата си,
за да викам по улиците, колкото ми душа иска.

...да съм невидимо чувство...
поне за миг,
за секунда...