автор: StillYourPain

Обичаше ме ти по яворовски,
а аз като Разколников се мъчех.
И през Бодлер се вглеждахме във залеза,
но Славейкова бе нашата разлъка.

Бяхме богове, но като при Стругацки,
пирувахме из чумавия си Декамерон
и тъй натуралистки бяха наште страсти,
че Парнаските поети надали биха стон.

Зелазни ни разхождаше из Сенки,
А Дебелянов даде лунносребърни лъчи,
и се венчахме - Жулиета за Онегин,
и по чеховски красиви бяха тези дни.

Но Ботевият дълг ме беше сграбчил
и като в приказка на Оскар Уайлд аз те оставих,
а душата ми бе мъртва и по гоголовски мрачна,
но като Монте Кристо аз не те забравих.

Сега живееш тъжен с твойта Ема Бовари
и то така, че Д.Дамянов би заплакал
и в тихите му квазимодовски сълзи
като Офелия предсмъртно се облякох.

И исках пак да ни накарат да се влюбим
и да не носим Алената Буква, а да носим кръст!
В Световете на Карол да се загубим
под символисткия тих лилиевски дъжд.

Сред мъката на Йовковите жици се оплетох
и не разбрах, че Колелото ни върти,
и пак напразно всички книги препрочетох,
за да си спомня как обичаше ме ти.